(Паскал), а това значи, че не трябва да се отказваме от шанса си да бъдем раз-лични, който може да ни гарантира едно ново и желано бъдеще. От друга страна ако искам да запазя своето съм такова, каквото е било и в моето ще-бъ-де («бъде-ще»), т. е. ако «пренасям» себе си в неизменен вид във всяко пред-стоящо време, то това означава, че «нищо вече не се случва», че време в действителност няма, че такова време е оковано в бронята на мъртвата неизменност, че времето е спряло, а също че и аз самият не живея или че съм станал вещ (която тъкмо защото е «одушевена», на нищо вече не се надява!). Затова всяка сутрин, овладян от дълбокото безпокойство да не ми се случи това, да не ме сполети такава незавидна съдба (а също и от загриженост да съхраня себе си в потока на времето и в «суетата на деня», да запазя екзистенциалното условие, което ми дава възможността да съм себе си само ако съм решен да скъсвам непрекъснато с онова, което е умряло в мен, да съхранявам единствено живото и способното на живот), та, значи, именно поради тези дълбоки безсъзнателни предчувствия, овладяващи ме всяка сутрин, аз без замисляне ставам и се отправям по пътищата на живота и на свободата си. С този акт, успешно разрешаващ ситуацията, с която започва всеки мой ден, аз съм избрал и потвърдил живота и съм се отказал решително от превръщането ми в… част от интериора на тази моя стая и част от… «екипировката» на това мое легло («утроба» само за нощта!). Ставането от леглото всяка сутрин затова е дълбок символически акт или жест, преизпълнен с екзистенциален смисъл, той потвърждава привързаността ми към живота и я демонстрира категорично. Вярно е, че един ден в бъдещето си «аз няма завинаги да стана от леглото си», но ставайки днес, утре и в други ден, аз се съпротивлявам и преодолявам всекидневно тази злокобна възможност на смъртния човек — какъвто всъщност съм.
Началото на деня — за което казаното е съвсем бледо описание — е първата стъпка на будния човек, чията будност се свежда до ясна разположеност и
спрямо неговото бъде и да бъде («буде», «буден», коренът е все един и същ: съм; съм е корен и на битие), което конституира деня, новия ден и съществуването на този човек в този ден, а не изобщо. Впрочем, съществуването «изобщо» или «като такова» за човека не съществува, «него» просто го няма; съществуваме винаги сега и днес, «така» или «иначе», винаги в конкретни, в този миг разгръщащи се актове, зад всеки от които стои този аз, избрал своето да бъде, своето бъдеще и съдба. Денят затова е непрекъснатост на конкретни актове на съществуване и на последователни избори, лежащи в основата на желаните или нежелани ситуации, в които се впускаме или сме «въвлечени» — ако за миг сме забравили за своята отговорност пред себе си. Когато дните ни са «неразличими», ние като че ли не съществуваме будно, а сякаш сме потопени в отегчителен сън с блудкави, еднообразни сънища, от които изпитваме погнуса. Дори и тези еднакви дни да са «щастливи» и «безметежно радостни», то скуката (явяваща се по думите на Шопенхауер «бич, с който незаетата воля за живот жестоко ни наказва») не позволява така да пропиляваме времето и дните си. Не бива да губим новото на новия ден, не можем да си позволяваме старото на отминалите дни да ни владее без остатък, всеки миг е «малък нов ден» и ако не го приемем като такъв, то и денят ни ще си премине без особен смисъл или напразно. Затова Публилий Сир справедливо сочи: