«И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението…»
Ще се спасят тези, които са будни, денят е време на будното, и затова изцяло отговорно съществуване, за което справедливо «ще ни държат сметка»…
Светият библейски сърцевед Апостол Павел, който се мъчи да просветли човека в тайната на времето — и така успява да погледне най-дълбоко в неговия жизнен смисъл, пише и следното:
«Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.
без да се предаваме…» (13; 13)
А на какво не бива да се предаваме, сиреч какво не бива да правим в своя ден, всеки може да прочете сам (основното е «грижите за плътта» да не превръщаме в «похоти»!). Всеки ден е изпитание, в него ни «изпитват» дали сме достойни за живота, дали животът е по силите ни; дните ни стават тежки когато не издържим изпитанието. Иска се известна твърдост — за да можем в деня да открием нови възможности да потвърдим себе си, своята сила, верността си към живота, решимостта си да не се предаваме. Самият ден е непрекъснато подновяваща се възможност да проверим себе си; не бива да показваме немощ. Но дали ние, модерните хора, не сме прекалено изнежени — щом сме така склонни да се оплакваме от дните си?
Можем да се «утешим» така: да приветстваме новия ден още с отварянето на очи, да сме готови да посрещаме и да отвръщаме на предизвикателствата и съблазните на деня, на идващия ден още от зазоряването му, да не губим утринния си ентусиазъм чак до вечерта и нощта — има ли нещо по-значимо, на което може да служи нашия ден?! Защото духът на прелестното, изпълнено с ухания утро не може да омае само… «не-живите» и «не-живеещите», сиреч заспалите, и ония, на които се спи, които затова искат да проспят целия си ден — но едва ли всичките дни до края. Разбуждайки ни, обляното със светлина утро е свършило главното, то ни е отдало — ако наистина сме будни, т. е. неотделимо свързани с битието — на деня и на нашето да бъде, от което зависи всичко. Зависи обаче от нас самите, от всеки един поотделно, не от нещо друго…
14. Грижи и безпокойство
14.1. «От живота трябва да се вземе всичко, което той може да ни даде». 14.2. Чувството, че «като че ли ще живеем вечно». 14.3. Жизнелюбието. 14.4. Едновременно сме обречени и на живота, и на смъртта 14.5. Безсмъртието. 14.6. Най-кардиналната грижа на живия човек. 14.7. «Каквото и да се случи, животът продължава». 14.8. «Битие и време». 14.9. Саморазбиране и самоосъществяване. 14.10. Съдбоносната съотнесеност с бъдещето. 14.11. Бъдещето определя миналото ни? 14.12. Екзистенциална загриженост и обезпокоеност. 14.13. Аз самият съм грижа и безпокойство. 14.14. Безгрижността като илюзия. 14.15. Сбъдва се само съкровено желаното.
Неудовлетвореността от времето, явяваща се израз на недоволството ни от самите себе си (за която казахме, че се надмогва чрез проецирането на себе си в своите възможности и в разбирането за безпределност на собственото себеосъществяване, «оградено» единствено от свободата) изпълва всекидневието ни с грижи и с непреодолимо безпокойство. Главното в нашето съществуване като човешки същества е загрижеността ни за самите себе си и за времето, което става съществуването — определяно от нас самите. Изборът на път, на идея за постигане на себе си, също е неотменна грижа на човешкото всекидневие, изпълнено с «така-или-иначе-избрани-от-нас-мигове» или — ако това не е съвсем така — то поне с «мигове, които-са-избрали-нас», мигове, които са ме «избрали» в моята неподготвеност за случващото ми се сега и тук. Аз изпускам и следователно не живея в синхрон с «пулса на времето» когато съм забравил за грижата си да се съотнасям непрекъснато с всеки изплъзващ ми се миг, да оценявам своите възможности, да избирам и да разполагам свободно със себе си, т. е. с времето, в което протича живота ми. Ако е вярно, че
(Достоевски), то не е ли тук извора на нашата загриженост, на нашето никога не пресекващо безпокойство?