Човешкото битие е едно уникално битие, което се самоопределя — както учи М.Хайдегер — в и чрез грижата, от която избавлението е може би смъртта. Даже най-простото превръщане на «сега» в «не вече», на «още не» в «сега» — пише той — предполага загрижеността на «това», на което се случва подобно «изнизване» на времевия поток. Нещо повече, ние осъзнаваме не само изтичащите мигове, но и поредицата от «току-що отминалите осъзнавания» на всеки един от тях, което засилва още повече непоносимостта на нашата загриженост. Човекът със своето съзнание и чувствителност затова е непрекъснатост, «постоянен континуум от модуси на съзнаването, от модуси на отминалостта»(Хайдегер), които изразяват «времевата природа» на човека, а нейн спътник е грижата. «В грижата е заключено битието на човешкото битие-тук (Dasein), негова същност е екзистенцията» — пише великият мислител на Германия, който пръв в нашето време заговори смислено за човешката участ. Затова «като разбираща потенция-за-битие човешкото битие-тук е нещо, което в своето битие прави от самото себе си проблем». Този е смисълът на екзистенцията, едно съществуване, което прави от себе си проблем именно чрез питането, другояче казано — грижа. (Изглежда от загриженост питаме, а не «просто така»!) Не трябва да забравяме също, че «съществуващото, което съществува по такъв начин, винаги съм аз самият» (Хайдегер).
«Битието на човешкото битие-тук, т. е. грижата» обаче се нуждае от още по-внимателно описание и вникване. Трябва да се започне с анализ на всекидневността, «разкриваща се като модус на времевостта». Хайдегер ясно казва, че всекидневността е именно битието «между» («от» — «до») раждането и смъртта, т. е. съществуването от неговото «начало» до неговия «край». И тук се стига до нещо особено важно, до което ние по друг път достигнахме по-рано, а именно че «човешкото битие-тук трябва — докато съществува — винаги още да не е нещо; докато човешкото битие-тук е, винаги има още нещо, което може да бъде и ще бъде; към това именно „нещо“ принадлежи „краят“ сам по себе си; „краят“ на битието-в-света е смъртта» (Хайдегер). С оглед на това неотвратимо «ще-бъде» («бъде-ще») смъртта — която човекът не иска, но «знае» че ще бъде — ние трябва да съобразяваме живота си (т. е. онова, което «правим», би трябвало да се съгласува по някакъв начин с… «неотвратимата финалност на смъртта»). Ние — въпреки казаното — в никакъв случай не трябва да се отказваме от вечността и от «безсмъртието» (защото те са онтологически по-ценни от «простата времевост»); но смисълът на живота ни сега-и-тук, колкото и да е коварно това, се определя от очакването на смъртта като «не-живот», поне като далечна и крайна «перспектива» на живота ни, отричаща го кардинално (или пък: «потвърждаваща го», както твърди например Шопенхауер, за който смъртта е условие на живота, на вечния му кръговрат!). Нашето всекидневие по парадоксален начин става и в своите дълбини се определя от
от измамното чувство, че животът продължава безкрайно — от което «отрезвяваме» в мига, в който се появи мисълта за смъртта. Вярно е, че това се определя от факта, че с нагласата към смъртта и небитието съвсем не може да се живее (с нея просто бавно се умира!), но тя ни е необходима именно за да гледаме «трезво» на живота, за да не се разминаваме с него. Мъдростта на средните векове личи особено от надписите върху циферблатите на часовниците, те са твърде много: «Всички удари на часовника раняват, последният убива», «Един от тези часове за теб ще бъде последен», «Живите призовавам, мъртвите оплаквам, мълнии разбивам», «Може би този е последният ти час», «Така преминава времето» и пр. Но «моята истинска съдба не е смъртта, а животът, за него аз трябва преди всичко да държа сметка» — тази идея ни пристрастява силно към живота, на нея дължим
си, заради нея така силно и всеотдайно сме се захванали «с поредицата от дела и дни», но трябва да помним и за смъртта: ако искаме да постигнем живота в неговата цялост, в неговия иначе непостижим смисъл. Всъщност животът не е нищо друго освен всекидневно утвърждаване на живота, но той е и непрекъснато отрицание на онова у нас самите, което се опитва да умре, което иска да ни «подхлъзне» към смъртта. Затова съпротивата срещу у-мира-нето («бягство от света»!) е утвърждаване на живота; само животът е в състояние да надмогне смъртта, да я «постави там, където й е мястото» (нейното «място» е там, на «финала», тя тук и сега, при нас, няма място, тук владее животът!). Смъртта обаче «ще дойде» едва когато вече нищо повече не можем (и не искаме!) да очакваме от живота — това поне е по ясно от белия ден. Но в същото време смъртта е «разпръсната» в живота, «прашинки» от нея можем да открием във всичко живо, затова и времевостта е онтологически по-слаба от вечността. В последната «не се очаква смърт», «там всичко е живот», «съвършен живот» и пр. — или пък (и това е «възможно», поне е желано от мнозина!) там царува «голата смърт», «чистата смърт», «там няма нищо друго освен смърт», «вечната смърт е… съвършената смърт», за която непознаващите и неразбиращите живота непрестанно мечтаят. «Изчистеността» на вечността от смъртта (или от… живота, стига това да беше възможно!) е признак за съвършенство и «завършеност», «смесеността» обаче на живот и смърт във времето е показател за несъвършенство. Но не прави ли това нашия «временен живот» така… «интересен», «по-подвижен», динамичен, вълнуващ, изпълнен с обрати, «занимателен» и пр.?! Животът във времето трябва да се опре — тъкмо защото е живот — не на «прашинките смърт» в него, а на «частиците вечност», на които именно дължим живото в живота си и устояваме на обхващащото ни от време на време отчаяние. Но така или иначе нашата обреченост носи в себе си двояк смисъл: