и точно това ни прави човеци, а не ангели, още по-малко пък «богове». Затова трябва да сме благодарни на съдбата (свеждаща се само до това, че сме «поставени» във времето наред със свободата да правим живота си според самите себе си), тя ни дава възможност да вземем от живота всичко, в това число и… вечността. Следователно не трябва да се отчайваме че не сме богове, да си човек съвсем не е малко.
Тук няма да пропусна — понеже стана дума — нещо крайно важно, което не се разбира в неговата гибелност за човека. То е: няма по-пагубна, по-страшна мисъл за един човек от тази, «че е бог, а не човек», сиреч че си «свръхчовек-богоборец». Тя гарантира провала на човека, който не само си позволява да я мисли, но и вярва, убеден е, че е «бог», смята, че това е истина. Ясно е, че такъв човек започва с това, че «щом аз съм бог, следователно… Бог не съществува», такъв самозван бог започва да не признава Бога, грижата му е да «детронира» Бога — за да седне (с цялата си нищожност) на неговия престол. Това е грижа, която скоро се превръща в бяс, тя става разрушителна стихия, такива хора вярват, че «всичко е позволено», че граници на свободата не съществуват («щом съм…бог, т. е. самата безпределност»), а значи, че произволът му е неговата свобода. Всеки, който иска да разбере едно такова отношение към самия себе си — като към бог, т. е. когато нищожността стане бог, абсолютен властелин — може да прочете романите на Достоевски, поне «Братя Карамазови» или «Бесове» особено; ако пък «не обича да чете», нека да си даде сметка за историята на комунизма в ХХ век, произлязла от една такава пагубна за човещината идея (опитваща се да «преобърне» живота, да го «построи» върху убеждението, че «човек е бог, а… Бог не съществува». Резултатът от този чудовищен експеримент с живота, човека и свободата е известен: животът на стотици милиони човешки същества беше съсипан, реки кръв се проляха заради пагубната мисъл за «човекобожието», достигнат беше пределът на антихуманната низост, човешкото беше изправено пред несрещани по-рано изпитания и деградира неимоверно. Но нас в случая не ни интересува точно това, а ситуацията, свеждаща се до едно извратено отношение към времето — когато човек си въобрази, че е бог, че свободен живот не съществува, че «вечността е тук, на земята», а смъртта е «градивото» на прословутото «всеобщо щастие» в комуната. По-точно казано, «човекът-бог» се заема да разруши живота в угода на смъртта, затова той се грижи главно за това да осигури тържество на смъртта сега-и-тук, при това той вярва, че няма и вечен живот, че няма нищо вечно в живота, а има само вечна смърт. Времето при разгръщането на такава бесовщина се използва за работа против живота (в никакъв случай за наслаждение от него!), такива хора следователно работят за смъртта, тяхното основно безпокойство се свежда до това как, по какъв начин може да се попречи на повече хора да живеят, да се ползват от свободата си, да разполагат самостоятелно с времето и с дните си. Комунизмът затова е патологична злоба, озлобеност срещу живота и свободата, той вижда мисията си в това как по-ефикасно може да се вреди на другите да живеят както те искат; затова комунизмът изобрети толкова средства, цяла префинена и в същото време брутална система за унищожаване на живота в човека, за довеждането на човека дотам, че да пожелае смъртта пред живота. Откъсвайки човека от неговото време, тази бесовщина се отдава на всеобщия терор, на тоталното насилие над живота и свободата; комунистите вярно бяха преценили, че ако изтръгнеш свободата от човешките сърца, то безразделната власт над душите им ти е гарантирана завинаги. Щом като «човекът е бог» (при това се знае кой е този човек: Ленин, Сталин, Мао…), то тогава Изворите на Живота неизбежно «пресъхват» (следователно «Бог умря, а човекът стана бог!»), от което пък следва, че «задачата» е животът да бъде изкоренен и «ликвидиран» до основи, да бъде направен на кошмар, да бъдат принудени всички живи да обикнат смъртта пред живота, а оттук и робството, безвремието, страданието, болката, извратеността от всякакъв вид и род. Ясно е, че срещу такова издевателство срещу човека идва момент когато самото битие не може да не възроптае; комунизмът в своята сатанинска практика изправи срещу себе си мощни онтологични сили, които не можеха да не го разклатят, а в крайна сметка и да развалят, да съкрушат «хилядолетния рай», който той се опитваше да изгради на земята, неговото прословуто «царство на всеобщото щастие», на «пълното равенство», на абсолютната безотговорност и на кошмарното му «благоденствие». Вижда се, че «разместването на пластовете», подмяната на нивата на битието (човекът става бог, а Бог… умря, сиреч живот вече няма, а има само смърт!) не остава безнаказана, напротив, подобен произвол е изпълнен със страшни и коварни последици. Избавлението от комунизма — което е в самото начало, болестта е тежка, лечението ще продължи дълго, пораженията са жестоки, твърде трудно поправими — показа на всички нас, преживелите го, това: «всяко нещо трябва да си знае мястото», подмени не могат да се правят. Поуката от «страшната и мръсна приказка» на комунизма е проста: всеки човек, опирайки се на свободата си, достига до мястото, което е негово, заслужено; никой не бива да се меси в чуждия живот, времето на живота ми е мое достояние и на никого няма да позволя да се разпорежда с него, а «самозваните богове» трябва да бъдат изпращани там, където им е мястото, за да не пречат на другите да живеят, т. е. в… психиатрията (ако с Ленин и шепа други побеснели е било направено някога това, то сега светът щеше да е друг; казвам това специално за да подразня историците).