Страстта към живота се дължи вероятно на
който напира у силните индивиди. За тях животът не е тайна или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение, което … „никога не свършва“. Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността, не се питат как да живеят,а „просто живеят“; и това по някакъв магичен начин е пълноценен живот (не „все пак“ и „някак си“, „като че ли“, а действително). Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизненост и жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал — но не като безсилен копнеж, а като даденост и постижение, от което се възползваме тук и сега? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност ( „потенция“!) е един и същ — и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него. Което значи: на основата на автентично разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. (Но защо едни са предразположени към пълноценен живот, а други трябва себе си да предразполагат — трудно, мъчително, „изкуствено“, „постфактум“ — към такъв живот? Защо инстинктът към едни е благоразположен, а към други — като че ли „злотворен“?)
Аз не се стремя към някакво ефимерно „знание за живота“ и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни „учат“ на живот.
Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни: животът не се поддава на „техническо“ усвояване и научаване — напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху „правилното живеене“. Но една
съобразена с неговото естество и изразяваща го в дълбините му, е най-висшето, което човекът може да притежава — и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също може да се разчита — когато се стремим към яснота на разбирането. Но не професионалната и школска философия, занимаваща се и заета единствено със себе си, а живата философия, която разговаря с човека и го насърчава да постигне със собствени сили своята лична истина. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като „всеобхватна даденост“ („сбор от потенции“) когато търси значимото за самия човек. Но какво изобщо може да бъде по-значимо за живия човек от живота и истината за него?
Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото тайнство. Тя не „измисля“ из самата себе си (и „в самата себе си“) някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да се постави „извън“ и „над“ живота, да го превърне в прост „обект за познание“, външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота не й е присъщо, тя се стреми към пределното приближаване, сливане и дори „претопяване“ в него, тя иска да се проникне от извиращата от него жизненост и да стане жива философия, с други думи: философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в средоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска чрез думите да изрази неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос, неговите протуберанси и трептения. Философия, която съдържа в себе си „живота на живота“, която е живот, изразен в слово — ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш „Да, ето това е животът!“ или поне „Това е душата на живота!“, е онова, с което иска да се гордее тази философия на живота, в това се заключава нейната суетност. Слово, което съдържа в себе си „първичната тръпка“ на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва човека към живота и го причастява към неговото дълбоко изначално тайнство — ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия. Дошло е времето, в което се зазорява възраждането на тази автентична философия; затова нека приветстваме завръщането й.