Има ли край пътуването на човека към естеството на живота — и към самия себе си? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?
Може би да зависи от нашата преданост спрямо него. Животът е вътре в нас — това поне е сигурното. Но — казахме вече — и времето е неделимо от нас самите. Срещата на живот и време в недрата на влюбения в живота човек е нишката, която ще следвам в своята книга. Тая надежда, че тази нишка, подобно на Ариаднината, ще ни изведе из лабиринтите, в които всекидневно се лутаме…
2. Интуицията за време
2.1. „Траенето“. 2.2. „Потокът“ на времето. 2.3. Неуловимостта на мига. 2.4. „Възкресяване“ на отминалото в спомена. 2.5. „Следите на изгубеното време“. 2.6. Предусещане на бъдещето. 2.7. Спектър от възможности. 2.8. Решаващите мигове и моменти. 2.9. Магичен живец на жизнеността. 2.10. „Времето е подвижен образ на вечността“. 2.11. Синхронизираност на време и съзнание. 2.12. Затрудненията на разсъдъка. 2.13. Доверието към самия себе си. 2.14. Практически следствия
Всеки човек има такава интуиция, което ни принуждава да започнем от нея. Другояче казано, в случая интерес представлява чувството за време, дълбоко вкоренено в нашата душа. Ясно е, че тази интуиция-чувство е неизразима в пълния й обем, тя не се поддава на изразяване с понятия и думи. Тя може само непосредствено — а думите са „посредник“! — да бъде разбирана, преживявана, внушавана. Но все пак един подходящ подбор на думи — които не „разсъждават само“, а и намекват за неизразимото — може да ни доведе до дълбинната интуиция за време, която единствено е здравата основа на по-нататъшните търсения. Затова ще се опитам да очертая поне някои от контурите на (по принцип) неуловимата с думи интуиция.
Времето се свързва със субективния усет за време, тоест с
с продължителността, със „ставането“ на нещо с нас самите — което може да става именно „във времето“. Всяко нещо за нас трае „известно време“, поне има продължителността на мига („едно мигване на окото!“). Отчитането на миговете, които в своята съвкупност „правят“ времето, с мигванията на окото (или пък с ударите на сърцето!) е изпълнено с дълбок смисъл, за който ще стане дума по-нататък — когато започнем да „разсъждаваме“, засега само се опитваме да интуираме.
На второ място „времето тече“, трудно можем да си го представим като „спряло“, „неподвижно“, „вкаменено“, „замръзнало“ и пр. Затова сме по-склонни да го уподобяваме — за да си го представим по-плътно, по-релефно и пластично — на „времеви поток“, ограничен между два „бряга“, в който така или иначе сме „потопени“. Вярно е, че от време на време чувстваме, че
започва да тече по-бързо, ускорява се, дори започва да „препуска“ и — съответно — в други случаи почти като че ли спира, започва да тече мъчително бавно, едва-едва, с една непоносима инертност. Ние все още не знаем защо е така, но като допуснем, че „на нас може би само така ни изглежда“ — други хора в същото време го чувстват по друг начин, на тях то им изглежда различно — стигаме до разбирането, че времето „става в нас самите“, зависи от нашето чувстване, преживяване и съзнаване, тече по някакъв тайнствен субективен начин. Не е нужно да давам особени примери за илюстрация на този непосредствено достоверен „факт на съзнанието“, но нека да използвам поне този: при развлечение, при приятно преживяване времето „лети“ неусетно за нас самите, докато при скука и при продължително „нищонеправене“ неговият ход става крайно мъчителен, ужасно тягостен. Смисълът на всичко това, разбирането защо е така, все още ни предстои — засега не е нужно прибързано да го предполагаме.