Наистина, споменатата разлика е естествена: защото е нужен разум за да предвидиш какво може да се случи, а за да научиш какво е станало ти трябват само сетива.“
Това, което нарекохме темп на живота не е нищо друго освен „осъразмереност“ на живот-време-и-аз-като-личност, той е динамиката, в която се опитваме да намерим баланс и уравновесяване на тези реалности, пулсациите, които са израз на хармония и умиротвореност между един аз, времето, с което този аз разполага, и живота на този аз, на тази личност, който е автентичен човешки живот само ако е налице подобно равновесие. Ние не можем да оставим живота сам на себе си и извън съотнесеност с времето, с което разполагаме. Ясно е защо: това е моят живот, който аз трябва непрекъснато да чувствам и преживявам като свой, като живот на моя аз и на моята личност, свързваща в едно тялото и душата ми. Не мога да оставя живота си извън тази непосредствена зависимост от мене самия, не мога да съм безразличен към него, затова темпът на живота ми в различните „отрязъци“ от време зависи единствено от мен самия, аз задавам този темп, ускорявам го, мога ако поискам да го направя и „шеметен“, мога да го намаля или дори спра когато пожелая. Защото как да допусна да се отчуждя от собствения си живот — след като той е само един?! Не бива да допускам времето да стане чуждо на живота ми, а моят живот — на времето, в което аз, моята личност живее. Моят живот става чужд на мене самия когато пропускам решаващи и съдбоносни мигове заради неовладян темп и ритъм на времевите и жизнени актове, в които „аз правя себе си“. Нима моята всекидневна грижа не се заключава в това да „сродявам“, да правя родствени и близки моят живот и времето, извън което животът ми се превръща в абсурд, в празна суетност, в нищетата на един „незнаещ какво иска“ и „какво представлява“ бездеен и страдащ „субект“, от който обаче всъщност нищо вече не зависи?! Та нали, отказвайки се от времето и оставяйки живота си на „самотек“ или на… „автопилот“, аз съм станал — понеже съм загубил тъкмо себе си, своето аз, своята личност, самобитността си — станал съм „вещ“, „обект от рода на другите обекти“, аморфна и безлична материя? Как да избягна тази опасност, как да открия моя неповторим, изцяло личен темп на живота си?
Всеки човек непрекъснато — в скрита, неосъзната и само понякога в явна, промислена форма — живее с тези въпроси, оказвайки се въвлечен и зает с потока на времето, на всекидневието си, с „правенето“ на живота си. И ето че достигнахме до момента, в който трябва да поставим цялата проблематика за времето на една чисто практическа основа.
Най-напред трябва да си дадем сметка, че темпът на живота може да бъде „бърз“или „бавен“, „забързан“ или „забавен“ (защо казваме: „забавление“ и „забава“? нима идва от „забавяне“ на… времето?!), спокоен или неспокоен. Кое от тях за човека е „по-добро“ и за предпочитане?
Ясно е, че тук общи „рецепти“ няма, че такива опити за „предписване“ на общовалиден темп на живот са изцяло неуместни и непрактични. Всеки човек сам, изхождайки от себе си и от нагласата си към своя живот, избира своя личен темп, „скоростта“ на осъществяването на живота си. Като че ли самият живот — освен живеещото — ни провокира към един или друг темп и ние сме длъжни да приемем предизвикателството (стига да сме го усетили и разбрали, стига да сме готови и предразположени за адекватен отговор). Дали обаче съществуват все пак някакви зависимости в тази насока, с които е добре да сме наясно? Дали например не трябва да имаме непрекъснато предвид казаното в латинската сентенция:
Нещата тук не са съвсем прости и „саморазбиращи“ се — както може би изглежда — тъй като сътвореното в една неуместна прибързаност наистина може да се окаже нежизнеспособно, но от друга страна тъкмо лекотата, с която (за да е „бързо“ не трябва и да е „мъчно“!) е направено, говори за съответното вдъхновение и ентусиазъм на неговия товорец; а те, що се отнася до бъдещето на създаденото, не не могат да не повлияят в посока на засилване на жизнеността, т.е. на дълготрайността. Съответно „бавно“ правените неща обаче съвсем не са с гаранция, че продължително ще действат, че задълго ще останат — защото те са израз на една „умереност“ в изразходването на влаганата в тях жизнена сила, което в същата степен ги прави „измъчени“, неестествени, принудително създавани, а значи и фалшиви, недълготрайни. С оглед на това нима не можем да кажем, че