„Който твърде много бърза, по-късно свършва“
Това, че нетърпеливостта води до „изкривено“ възприятие на „обективната продължителност“ — бързото изглежда бавно, а бавното е съвсем непоносимо — е точно така, но тази нетърпеливост и съответно търпеливостта имат и други измерения, свързани с темпа на живота и с „темпераментността“ на човека. От друга страна никой не може да каже дали търпението е по-добро от нетърпеливостта и обратно — дали нетърпеливият е по-адекватен спрямо времето от търпеливия (и обратно), а също и кой по-често постига успех в делата си. Въпросът всъщност е кое от двете качества или способности на един човек изразява по-развита чувствителност, даваща му предимство пред онези, които като че ли са с „притъпени“ сетива спрямо времето. Всичко тук зависи от това кой човек в каква ситуация е попаднал, т.е. зависи от конкретното — и затова тук не можем да мислим и да правим изводи без да познаваме „случая“. Затова и Шекспир твърди, че прекаленото бързане и бавене еднакво водят до закъснение, което обаче не значи, че „прекалено бързащите“ (и затова нетърпеливите) по-добре се разпореждат с времето си от „прекалено бавните“ (и затова истински… търпеливите!). В този смисъл ако е вярно, че „грешките и разкаянието са спътници на бързането“, то трябва да е вярно и обратното, а именно, че и в бавенето съвсем не сме застраховани от грешки и разкаяние — от друг характер, разбира се. Ако например прекалено бързащият ще отиде час преди тръгването на влака — и това ще му даде известно основание след това да се разкайва заради излишната си припряност — то в същото време прекалено бавещият се ще отиде на гарата… след тръгването на влака (макар и минута, но след като влакът е тръгнал) и затова също ще съжалява на друго основание; впрочем, общото между двамата е все това, че „от различни краища“ вървят към едно и също: пилеене на времето си. Казано между другото, в нашия пример умереността и точността тук съвсем не означават, че е най-добре да отидем на перона в мига, в който влака току-що потегля, т.е.съвсем своевременно — тъй като това ще ни направи неспокойни при мисълта, че само след няколко мига сме могли също да изпуснем влака. Затова Лафонтен така мъдро ни предупреждава, пишейки така:
Ето защо трябва да имаме предвид, че „бързащите“ и „бавните“ като че ли еднакво не са в синхрон с времето и затова когато ни се налага да бързаме (или се улавяме, че сме твърде бавни) трябва да се опитаме да преценим на какво се дължи разминаването ни с естествения ход на времето, свързан, както вече знаем, със съответствието (адекватността) на живеещия с неговия живот, със синхронизираността на съзнание и живот. Казват, че „бавните живеят дълго“ — защото спокойствието не разрушавало жизнената им сила — но точно това е свидетелство, че тяхната инертност, водеща до отвращение към промените, няма много да им даде в живота, от което пък следва, че един такъв дълъг живот едва ли е за завиждане. Вярно е обаче, че
(Публилий Сир) и по-скоро от нерешителността, породена от прекалено обмисляне (което от своя страна парализира действието); ясно е обаче, че действието именно трябва да се развие в рамките на „удобния случай“ (у нас затова казваме: „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“!). Впрочем какво означава, че е настъпил удобен случай за правенето на нещо? Кой от различните случаи е тъкмо „удобен“, до какво се свежда удобството му? Все пак на случая ли (макар и удобен!) трябва да разчитаме?
В степента, в която аз наистина правя живота си (изхождайки главно от себе си), се появяват много случаи, които все са удобни за това или за нещо друго. Удобството на един случай, неговата „удобност“ е в съотнесеността му с моята готовност да предприема нещо, от една страна, и в неговата „подходящност“ за едно или друго ефективно действие — от друга. Случаят е подходящ точно за това действие — значи ситуацията, в която съм попаднал или предизвикал, благоприятства успешния изход. Това вече показва, че за възникването на удобни случаи се изисква моята грижа и моето участие — главно аз с вече предприети преди това действия съм ги направил удобни и подходящи за ново действие и нова активност. Затова ако аз „стоя и чакам“ появата като че ли от небето на „удобния случай“, то едва ли някога ще го дочакам; щом обаче сам „съм го довел“ в моето всекидневие, не е възможно да не го разпозная като такъв и да не се възползвам от възможностите му — които сам съм подготвял, при това предварително и по-рано. Аз съм бил бдителен и в готовност съм „дебнел“ появата на дълго подготвяния удобен случай — как тогава да позволя да ми се изплъзне или да ми „избяга“?! В същото отношение към моята свобода и инициативност се намира не само случая (удобен или неудобен), но и бъдещето ми като цяло: аз непрекъснато работя за едно или друго бъдеще, желая го, но и го подготвям, в този смисъл сам съм изцяло готов за него, то може да ме изненада, но не дотолкова, че да ме „стъписа“ (ние сме си един на друг съвсем познати!). Точно това последното обаче се случва на ония, които чакат някакъв удобен случай, в който за миг да решат проблемите и бъдещето си, но в същото време не разбират какъв точно би могъл да бъде той — и затова в повечето случаи гарантирано ще го пропуснат.