Непосредствената ни интуиция за време съдържа в себе си и това, че то никога не спира, че „тече“ непрекъснато. Онова, което е станало, безвъзвратно „отива“ в миналото и вече не може да се върне „оттам“, а ако се върне, то тогава ще бъде нещо друго, не „станалото преди“, не „онова преди да отмине“, не „изчезналото“, не „вече не съществуващото“. Нищо не съществува „извън“ времето, при това „съществуващото“ и „несъществуващото“, изглежда, еднакво „принадлежат“ на времето, и то по един парадоксален начин. Миналото, заедно с всичко, което е „отишло“ в него, вече го няма, бъдещето (и онова, което ни „чака“в него) още го няма, единствено настоящето „съществува истински“, но и при него нещата не стоят така просто: „настоящ“ е като че ли само „този миг“, в същия миг „отиващ“ в миналото, а това е почти нищо, въпреки че интуитивно ни изглежда все пак нещо повече. Не бива да си затваряме очите пред този непосредствено даден ни факт, безапелационно сочещ
и на самото време, тяхната крайно мистериозна природа, която непрекъснато ни убягва и ни се „изплъзва“. Това, че „ние си мислим“, че разполагаме с почти неограничен ресурс от време, очевидно е фатална илюзия, грешка, неистина. Интуицията безпогрешно ни сочи, че ако с нещо разполагаме, то това е неуловимия миг, онзи миг, за който поетът е написал:
Ако останем при тази интуиция, съдържаща неудържимото изтичане на времето, то в съзнанието ни се натрапва мисълта за безсмислената „гонитба“ между човек и време, като тук още не е ясно кой е преследваният и кой — преследвачът. Този въпрос може да се окаже главен в предстоящите разсъждения „около“ посочените интуиции, но още тук мога да прибавя поне това: ако има все пак някакъв автентичен смисъл в чисто човешкото „отношение към времето“, то той се поражда във връзка с точката „сега“ и „около“ нашата необходима реакция спрямо нея. От друга страна почти всички ние интуитивно сме уверени, че независимо от непрекъснатото „изтичане“ на времето „между пръстите ни“ — което като че ли трябва да предизвиква някаква неудържима паника в нашето съзнание — ние все пак успяваме да „задържаме“ по някакъв начин времето и неговите „уж неуловими мигове“. Ние следователно „разполагаме“ с тях, те все пак ни принадлежат и е любопитно да си дадем сметка за това „как го правим“, „как става така“, че преодоляваме ужаса, неизбежно произтичащ от коварната „неуловимост“ на мига и времето. Интуитивната увереност, за която тук става дума (усещането, че „времето все пак няма да избяга“!), съвсем не е случайна, тя си има своите основания в съзнанието; но тя трябва да бъде разбрана изчерпателно, което ще ни позволи да я подкрепим и насърчим, дори „съзнателно да я използваме“. Човекът все пак не се е примирил с неуловимостта на времето, законно тогава е да се запитаме защо е така.
Ние „притежаваме“ миналото — безвъзвратно изтекло и невъзвратимо — в спомена за преживяното, в този смисъл то не е загубено за нас. Споменът е следата, останала в съзнанието ни, за нас той е нишката, свързваща ни с едно отминало време или с един отлетял в миналото миг ( носещ „къс от живота“ ни!). Тази възможност —
е неотменен компонент на нашата интуиция за време. Миналото оживява в спомена, който отново ни „потапя“ в някога актуално преживяната „драма на живота“, в оня откъс от съществуването, който е заслужавал да бъде запомнен. Вярно е, че спомените могат да бъдат „преработвани“ и „преформирани“, но нашата власт върху тях не е безгранична. Ние нямаме възможността и свободата да влияем, още по-малко пък да променяме нещо в отминалото време, по-скоро тъкмо в онова, което „някога е станало“. (Въпреки опитите на фантазията в тази насока; нейните старания обаче тук са неуместни: не фантазията, а паметта е отговорна за миналото, сфера на фантазията е изглежда бъдещето и затова тя не бива да напуска своята „територия“, своето призвание.) Станалото се „вкаменява“ във вида, в който е станало, и корекции в него са невъзможни, единствено наши са спомените, които „избледняват“ и бавно, но неминуемо „изпускат“ пълнотата на преживяното преди време. Ние можем да изследваме