(Гьоте)? Как става така, че очаквайки нещо с голяма сигурност, понякога то „не идва“, а вместо него се случват съвсем неочаквани или дори неподозирани неща и събития. Вярно е, че ние непрекъснато се опитваме да предизвикваме събитията „в своя полза“ и да отклоняваме ония, които са в наша вреда — но защо много често това не ни се удава, защо често (или по-рядко) ни сполетява точно обратното? Дали животът на човека се поддава на „програмиране“? — този въпрос особено интересува нашия съвременник от ерата на компютърни технологии. Какъв би бил нашият живот ако по някакъв начин го лишим от чудното, чудесното, от онова, което предизвиква нашето учудване, нашият възторг и ентусиазъм? Нашият ХХ век заложи на „рационално подредения живот“, опита се да превърне живота в „аритметика“, положи усилия да го натика в рамката на разсъдъчната „плановост“ — и какво постигна с това? Прехвърлянето на здрав мост към бъдещето, насилственото „довеждане“ на бъдещето в настоящето, „сливането“ на бъдеще и ностояще „по план“ и по разсъдъчни съображения (и за „всички нас“ без никакво изключение!) доведе до разпадане, до подкопаване на устоите на живота — защо е така? Имаме ли право да бъдем абсолютно уверени в своето бъдеще — в което да няма нищо „стряскащо“ ни, а значи е „напълно желано“ и подготвено от нас самите, можем ли да постигнем това? Въпросите тук нямат край, те могат да растат в „геометрична прогресия“ — как и защо става така?
Ще започнем с прости неща, към своята изкуствена „усложненост“ не трябва да имаме особено доверие. Безспорен факт е, че
(У.Скот). Това е естествена човешка реакция пред бъдещето, свързвано най-вече с неизвестното. От друга страна обаче „поради някаква страст на човешката душа
(Тацит). По този начин човек е пленен от бъдещето си тъкмо защото то е неясно и неизвестно, изглежда затова бъдещето така страстно ни привлича. Наистина какво би представлявало едно бъдеще за човека ако то е „изцяло“ ясно, познато, еднакво с вече преживяното и отминалото, ако то е бъдеще, в което „всичко се знае“ и затова „нищо ново не може да се появи под слънцето“? Нашите очаквания към бъдещето и „от него“ въпреки всичко са съвсем повърхностни и елементарни, те с нищо не могат да ни заинтригуват, интересното е в онова бъдеще, което е „неведомо“, непознато. Такива максими като например:
(Публилий Сир) или „Върховете се постигат постепенно“ (латинска сентенция) ние посрещаме с хладно безразличие — защото предчувстваме, че тяхната истина с нищо не може да ни помогне. Ние стоим пред бъдещето си и сме (въпреки всичко) очаровани от неговата неизвестност, тя по някакъв начин „опиянява“ и поражда оня импулс, който магнетично ни притегля към него — и така към самите себе си. Дори и този ден предполага в себе си неизвестност, която увеличава желанието ми да живея. В този смисъл е съвсем разбираем призивът на Хораций:
и този трепет пред неизвестното ни кара да се държим здраво за живота. Скучни и мъчителни са дните, в които всичко случващо се предварително добре се знае, дори това да е щастието и наслаждението; те скоро омръзват, а също се оказват несъвместими по никому неясни причини с патоса на съществуването, който дължим (пак неясно защо!) на неизвестното — изпълващо ни с трепет и вдъхновение. Нека да се опитаме да се вглъбим в така очертания екзистенциален проблем.
Първото, за което сме длъжни да си дадем сметка, е решимостта, „забягващата напред“, в неговото да бъде, решимост на свободния човек. В дадените по-рано примери се видя съдбоносната значимост на актуалната, във всеки миг реализираща се решителност, която всъщност ни движи напред — към собственото бъдеще. С това решимостта ни привързва към времето, към неговата извираща от дълбините на субекта ритмичност и динамика. Ако сме нерешителни, ние във всеки момент пропускаме шанса си да „скочим“ в потока на времето и така се оказваме… „изхвърлени на брега“, изолирани от дълбинния живот на своята субективност, така вкарваме движението й в лабиринт или в „омагьосани кръгове“, от които излизане няма. Нерешителният човек не умее да синхронизира своя автентичен аз с неговата времева проекция (наричана от нас „поток на времето“): „самите ние, доколкото живеем, сме времето“. Следователно нерешителността е израз на неспособност да се открива живата връзка на живот и време, тя поставя човека извън живота и го обрича на някакво скучно безвремие. Това е така, защото нима може да се нарече живот съществуването в постоянната „прегръдка“ на една самоизмъчваща се нерешителност, която отдава всеки миг на нищото, за която всеки миг с всичките му възможности, шансове, перспективи заради нея се оказва едно празно, кухо нещо? Коренът на всяка нерешителност е фаталната неспособност да се улови и овладее живота на своята субективност и оттук — пулса на времето, в който (и в което) този живот достига до самия себе си. Нерешителността превръща