на автентично съществуващия човек получава и придобива битието, сбъдването си; по този начин човек потвърждава и собственото си битие. Затова съвсем не е случайно това, че думата битие има същия корен както и думата бъдеще, битие (бытие в стария славянски израз) идва от „быть“, от да бъда, „бъда“, докато в бъдеще този корен е очевиден. Но човешкото бъде-ще и битието на този човек еднакво не могат да се появят без предварителния проект в душата и съзнанието именно на онова, което ще бъде, което ще се сбъдне, което има бъдещето, гарантирано му да стане, на което в този смисъл е съдено да стане битие. Проектът, или „онова, което съм отсъдил да стане битие“, органично влиза в моята съдба, аз грижовно пораждам и „отглеждам“ своя автентичен проект, проекта както на отделните „времеви отрязъци“ на идващото към мен бъдеще, така и на живота ми изобщо и като цяло. Всъщност като човек аз не съм нищо друго освен реалност от проекти, по естествен път зараждащи се в моята субективност и душа, откъдето се направлява в еднаква степен бъдещето, битието и съдбата ми. Така се постига и власт над времето, времето, което съвпада с мен самия — доколкото живея аз съм времето, не нещо друго…
И така, на основата на изказването на Бергсон, подкрепено от по-горния анализ, можем да изведем като принцип:
Следователно по някакъв начин аз се „изнасям“ и откъсвам от настоящето заради бъдещето: защото „което е“ не може да ме задоволи, аз прибавям към него и „което ще бъде“ и едва така постигам целостта на битието си, разширяващата се към бъдещето жизнена цялост, без която животът ми може да се свие до една точка и в крайна сметка да изчезне, а аз самият не мога да бъда тогава човек. Понеже не искам това да ми се случи, аз сам се принуждавам да живея и с бъдещето си преди то още да е станало настояще, и само така го правя свое, то вече ми е интимно близко, аз мога да разчитам на него. Това не бива да бъде забравяно, то, струва ми се, е част от едно пълноценно разбиране. Но — и това трябва да се помни —