„Без ясната представа за какво живее човек не би се съгласил да живее и по-скоро би се самоунищожил, отколкото да остане на земята.“
Това твърди Достоевски във времето, в което джобните часовници не са били кой знае колко разпространени.
„Сега, напротив, изглежда, че може да се живее по-леко и по-добре, ако животът се окаже изпразнен откъм смисъл.“
— добавя Камю в средата на ХХ век, когато вече съществува цяла мощна индустрия за производство на часовници, когато ръчният часовник „краси“ ръката практически на всеки. Дали съществува връзка между смисъл на живота и време едва ли някой се съмнява. Нещо повече, тъкмо смисълът на живота е в пряка зависимост от времето. Но дали
(Шпенглер), привързвайки ни към едно друго, извън нас съществуващо и затова безлично време, не е причина за това, че ние, модерните хора, загубихме и забравихме смисъла?
18. Безвъзвратността като вина
18.1. „Аз съм буден“ — какво означава това? 18.2. Коренът на думата „буден“ 18.3. Будно съществуващият. 18.4. Будността е в това: да предизвикваш и твориш бъдещето си. 18.5. Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 18.6. „Да бъда или да не бъда“. 18.7. Объркване пред бъдещето. 18. 8. Сбъдване на бъдещето, което заслужаваме. 18.9. „От всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска“. 18.10. „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше“. 18.11. Сладкото време на младостта. 18.12. Духът на младостта понякога владее и „не-младите“. 18.13. Живата младост и патоса на живота. 18.14. „Прави каквото искаш, но за своя сметка“. 18.15. Преживяното не може да се върне.
Опитвайки се да навлезем в екзистенциалния смисъл на феномена време — или в онова, което е времето за живота — ние непреодолимо достигнахме до темата за вината. Човешката субективност се свежда до разполагането с два безценни ресурса: време и свобода. Свободата — чувството и съзнанието за сувереност и самобитност на избора, чрез който „аз съм това, което искам да бъда“ — се преживява във формата на времето, а то от своя страна е най-дълбокият израз на вътрешния живот на субективността. Свобода и време не могат да бъдат представяни отделно едно от друго, независими и паралелно осъществяващи се, а само в органично, неразделно единение и цялост. Това, че ставащото в живота на човека става еднократно, неповторимо и безвъзвратно, т.е. разгръща се във формата на неумолимата времевост, на една непрестанно движеща се времева реалност (която при това е оставена „на самата себе си“ като свободна, като живот и битие на свободния човек) и история (при това история не толкова на миналото, а най-вече на бъдещето на човека, което по принцип е изцяло в неговата власт), та всичкото това неизбежно и непрекъснато поражда вина, докосва и навлиза дълбоко в съвестта, прави ни отговорни в пълна степен за ставащото и едва така „придава“ съдбовността, фаталната значимост и ценност на битието за свободния човек. Накратко казано, щом времето е във нас, щом „аз самият“ съм времето според това доколко и как живея — а същото може да се каже и за свободата: „аз съм свобода“, „аз съм свободен“ — то значи нищо извън мен не може да бъде винено за това, което ми се случва; аз самият съм длъжен и трябва непрекъснато да съм готов да поема цялата вина. Това е ясно, но нека да тръгнем по друг път и да видим докъде ще ни изведе.
През деня ние сме будни, а през нощта се „възстановяваме“ чрез сън, през нощта просто спим, отказали сме се от будното съществуване, „уморили“ сме се от него.