Затова в бъдещето аз търся своята автентична възможност и реализацията на самия себе си, аз не мога да „припозная“ едно бъдеще, което не се корени в моята будност или, другояче казано, бъдност (двете думи изразяват едно и също). Човекът е „същество“, което може да съществува истински будно, а това значи, че той носи в себе си своята бъдност, своето най-автентично бъдеще. Чрез това бъдеще той непрекъснато се връща към себе си, достига до себе си, сбъдва се (но винаги съвсем сам и „самостоятелно“, тук никой друг не е в състояние да му помогне, вместо него да „чертае“ бъдещето му, макар че мнозина са ония, които се опитват да го провалят). Всяко друго нещо на този свят съществува по начин, че миналото (на рода, вида или дори на индивида!) изцяло определя настоящето и бъдещето му, то не е и не може да бъде друго, а непрекъснато проявява една строго предзададена и неизменна същност. При човека обаче е вярно точно обратното: настоящето и миналото произтичат от бъдещето му, в бъдещето човек „прави“ себе си, съществувайки по неповторим, избран от него самия начин: съобразно степента на проясненост на своята будност, на своята откритост към бъдещето си. „Да бъда или да не бъда“ — прочутият Хамлетов въпрос съвсем не е просто фраза; той изразява екзистенциалната ситуация, в която се намираме непрекъснато. Казвайки „Да бъдеш или да не бъдеш — в това е въпросът“ Хамлет и Шекспир попадат пряко в сърцевината й, в съдбовната обвързаност на човешкото съществуване с бъдещето и будността. Истински будният човек живее с този въпрос, не просто си го задава (изпадайки в моментно философско настроение), а е пълна отдаденост на своето да бъда, на своята най-интимна бъдещност — винаги съпровождана от опасността за „сгромолясване“, за отпадане в нищото на безпроблемността, на голото „не съм“, „не-бъда“, „не е“, в нищото на не-автентичността и не-будността. Да бъдеш в истинския смисъл е не просто „да си“ или „да съществуваш“, то означава съществуване в истината и перспективата на най-съкровеното ще бъда, на автентичната будност и „бъдещност“; човекът без неговото категорично да бъда наистина вече се е провалил като човек. Тази така наречена не-будност не е друго освен пълно
откъсване на субективността от пълнотата на нейния най-интензивен живот, неизбистрено съзнание, което е изгубило (или още не е намерило) чистотата, трезвия поглед към самото себе си, към индивидуалността на човека и към тяхното общо бъдеще. Трябва да се опитваме да гледаме в своето бъдеще и съобразно видяното да правим настоящето си, в противен случай живеем небудно и никой не може да ни събуди. (Не само „гледачките“ — Ванга и пр., оракулите и пророците гледат към бъдещето и го вещаят, предвещават, но това прави — според силите си и според степента на будност — и всеки човек; разликата изглежда е в това, че винаги можем да бъдем „по-будни“ отколкото сме, а и никога не можем да кажем с пълна сигурност дали изобщо сме будни, дали пък само не си мислим че не спим. Оказва се, че способните на автентична будност са малцина, те именно виждат бъдещето, останалите „спят, изправени на крака“, също като… конете!) Събуденият, тоест съпричастният на будността, гледа в бъдещето си, а не само „около себе си“, той вижда себе си в това бъдеще и с увереност върви към себе си, а всичко друго е сън, илюзия за битие, но не автентично битие на човек, който държи на живота си. Затова онзи китаец може успешно да разбере дали е пеперуда или човек само ако погледне в бъдещето си: дали то е бъдеще на една пеперуда или пък е бъдеще на човек с цялата неизменна проблематичност и непреодолима отговорност пред бъдещето, която ни прави човешки същества — не пеперуди, „коне“, „насекоми“ и пр. Нашето е, нашето съществуване в актуалността на следващите един след друг мигове, е