(в известен смисъл миналото живее в нашия спомен), но това е всичко. Има граница, която не можем да преминаваме в своето желание да „участваме наново“ в ставането на онова, което е вече само един спомен. Властта ни пък да го променяме както ни се прииска съвсем не ни е дадена, ако си я присвоим, то това е признак — така или иначе — на „болезнена конституция“ на съзнанието, душата и личността. (Но кое е „болезнено“ и кое — „здраво“ е все още съвсем проблематично: ако Марсел Пруст, който по един импресионистичен маниер „подмести“ навътре границата на „допустимото вмешателство“ на човека в отминалото — и така постигна детайлно представяне на неговия значим човешки и личностен смисъл — е „болен“ или е с „патологична душевност“, то нима „здрави“ са единствено ония, които нищо не разбират от своето минало?!)
Във връзка с тези интуиции искам да припомня забележителните думи на Анри Бергсон, който „пак по онова време“ написа:
„И все пак няма душевно състояние, колкото и просто да е то, което да не се изменя всеки миг, понеже няма съзнание без памет, не съществува продължение на едно състояние без прибавяне на спомена за отминалите мигове към настоящото чувство. В това се състои траенето. Вътрешното траене е неспирният живот на една памет, която удължава миналото в настоящето, било когато последното ясно обема непрекъснато нарастващия образ на миналото, било по-скоро като свидетелствува, посредством непрекъснатото си качествено изменение, за все по-тежкия товар, който влачим след себе си — колкото повече остаряваме. Без това оцеляване на миналото в настоящето не би съществувало и траенето, а само мигновеността.“
Вижда се, че тук френският философ изцяло се опира на онова, което интуицията на всеки от нас ясно говори; но по-важното е това, че Бергсон с тези думи разбулва загадката за „неуловимостта на мига“, посочвайки основанията за онова „напластяване на мигове“, което в своята непрекъснатост ражда „времето, неотделимо от нас самите“.
Но нещата са още по-интересни що се касае за онова
което по някакъв начин дължим на своята интуиция за непрекъснатостта на траенето, но сега парадоксално обърнато… напред. Бъдещето наистина „още не съществува“ в модуса на актуалното, на „непосредствено ставащото“. Но ние в очакването и в готовността си да го „посрещнем“ му придаваме съществуване от „друг род“, може би още по-значимо за нас самите. Да се очаква нещо означава, че за нас то все пак и по някакъв начин съществува: само „нищото“ не е очаквано от никой. (Казват и не се уморяват да повтарят прочутата „мъдрост“ на Епикур, че смърт за нас — докато сме живи — не съществува, следователно тя е нищо, от което е глупаво да се боим; а когато смъртта дойдела, нас пък ни нямало, поради което сме орисани „щастливо“ да се… разминаваме „винаги“ с нея. Но ето че въпреки епикуровото остроумие всички ние все пак очакваме смъртта, тя за нас не е нищото, а е само „финал“ на отреденото ни време; затова когато се „сблъскаме с нея“ — по повод на нечия смърт или пък извиквайки образа й чрез и във фантазията — тя придобива очертанията на „нещо“, при това нещо твърде злокобно и абсурдно. Едва тогава неприятното чувство, че смъртта „няма да ни отмине“ или че тя „предстои някога“ — от което ни побиват хладни тръпки на ужас — се появява съвсем релефно; за нас смъртта винаги е, докато поне сме живи, възможна предстоящност, а не нищо: колкото и да е изгодно това на някои… съвременни „епикурейци“.) Нашата предразположеност към предстоящото и нагласата ни да се „включим“ в него говорят за особената реалност, която има за нашето съзнание и за нас самите бъдещето — още не станалото, но все пак неумолимо приближаващото. Всъщност тъй като миговете на настоящето — както вече стана дума — изчезват „безвъзвратно“, то може да се каже, че шансът на човека е именно в предстоящото, даващо ни цял един