от неговата страст. С това не може да се сравни съзнанието за младостта, останало като блед спомен на старини; то само води до това, че ни се „приисква“ да запеем споменатата песен, явяваща се най-точен израз на разглежданото съзнание; нищо повече от това не може да ни даде подобно съзнание и знание. Мислили ли сме някога, по времето на „буйната младост“, че „един ден“ ще сме стари, че ще съжаляваме за младостта си? Мисли ли за старостта младият човек? Мислим ли когато сме здрави, че някога можем да бъдем болни и недъгави?!
Ясно е, че не, такива мисли и „съзнания“ съвсем не са ни нужни, те са в състояние да убият радостта от младостта, да я „вгорчат“ в същата степен, както и удоволствието от здравето на здравия човек. Нима размислите за старостта са занимание на младостта, нека тогава старостта да се примири, че младостта изцяло принадлежи на младежта?! Затова нека тя да не се опитва да наслагва себе си върху младостта, върху живота на младите; старите, повтарям, не бива да бъдат питани за младостта, те ще кажат нещо, което е „старо“ и „негодно за употреба“, което точно затова може само да навреди, не обаче да помогне. (В „пълното разположение“ на старите е тъкмо… старостта, още повече, че никой няма претенцията да я „обсеби“ или да им я отнеме!) Тази е основата на вечния и никога не разрешим конфликт на поколенията, при който старите се опитват да се месят и да „дават ум“ на младите — без някой, впрочем, да им го е поискал; тогава младите, обикновено, с право отвръщат на непоисканите съвети: „Гледай си, старо, старостта — така както аз, младият, искам изцяло да разполагам с младостта си!“ Та нали това, че е „изтекло много време“ от нечия младост, в което тя се е трансформирала в съвсем нежелана старост, всъщност е фаталното и непоправимото, а не това, че „младите не знаели“, а също и че старите „знаели, ама не можели“? Изглежда вярното е: „Младите могат и точно затова разбират истински своята младост,на тях знание не е нужно; такова знание за нищо не служи — ако изобщо и съществува!“. Към казаното може да се добави и следното: „Старите могат, но не друго, а само да се примиряват със… старостта си благодарение на опита и спомена от младостта; на тях това им стига, а претенциите им към «нещо повече» са съвсем неуместни…“. Всяка младост се изпълва — както и да погледнем на нея — с чисто младежки преживявания, даже и в случай, че на старостта й се струва, че „по младежки глупаво“ пропускаме или проиграваме толкова много възможности и така един вид „хабим“ младост, сили и време. Но младостта е на младите и те ще правят се нея каквото намерят за добре — поемайки обаче всички рискове и цялата отговорност (нима другояче може да бъде?!). Ако все пак трябва нещо да им се напомня от „препатилата старост“, от стария човек (който поне това трябва да е научил от живота), то е:
или дори:
„Животът си е само твой: живей го както намериш за добре!“
и за такава мъдрост, предполагам, младите само ще им бъдат благодарни.
И така, на основата на екзистенциалния проблем за младостта, който използвах за пример, стигнахме до някои по-дълбоки измерения, свързани с темата ни за времето и вината, която теговия неумолим ход поражда в сърцето на всеки човек — и млад, и стар, и в „преходната възраст“. Този пример може да се окаже мярка, модел, по който можем да съдим за всичко останало. Той ни насочва към въпроса „Виновни ли сме, че нещо безвъзвратно е отминало, че е станало така, както е станало?“ — и такъв въпрос не бива да бъде оставян без внимание.
това е така, но как е било преживяно, с какви преживявания е било изпълнено — нима това не зависи изцяло от нас? Разбира се, че зависи, макар че тогава, когато то се е случвало, ние не сме разбирали какво губим заради това, че нещо става така, както става, а не иначе. А не сме разбирали това защото вероятно тогава сме били по някакъв начин „обременени от момента“, но същевременно сме загубили перспективата, погледа си върху бъдещето. Ето за това става тук дума: да не допускаме да бъдем „слепи“ или „глухи“ именно когато „му е времето“ на нещо да става, да се случва, да е или да бъде. Ето тук е цялото изкуство на „свободното боравене“ с времето: после ще бъде наистина късно нещо да се поправя, а също и ще бъде безполезно дори само да се съжалява. Но този момент си заслужава да бъде разгледан отделно и по-подробно…