А що се отнася до младостта, то и тук все за нещо ще съжаляваме, въпросът е да не съжаляваме за главното, а също и да направим така, че да започнем да съжаляваме още когато времето на младостта не е отминало; и тъкмо тогава все нещо ще можем да променим според желанията си и според жизнената перспектива, заради която всъщност живеем. Не става дума за „младост, изпълнена със съжаления“, но все пак за една поне малко повече „далновидна“ младост. Излиза, че и в годините на младостта си трябва да сме „далновидни“, сиреч „да виждаме надалече“ и в бъдещето си, нещо повече, тъй като именно през младостта „времето напред е много“, то далновидността е фатално необходима: тъкмо през младостта „има какво да се види напред“, чрез „виждането“ му ние тръгваме към него и отсъждаме „да бъде“; докато на стареца съвсем не му е нужно да е далновиден, неговото „далече“ е съвсем близо и затова се вижда съвсем лесно, нещо повече, знае се какво го чака. Впрочем кога изобщо ще станем далновидни ако не във времето на младостта?
Предразположеността към младостта „още когато тя се задава“ — противно на разпространените мнения, че тя е „еднакво дадена на всички млади“; също както се смята неоснователно, че „човек се ражда свободен“; напротив, човек сам себе си трябва да направи свободен! — е качество на ония, които виждат надалече тъкмо в началото на своята младост. Предразположеният към своята младост разбира, че тя много дава, но и много взема, че тя е „бързотечна“ и неусетно отминава, следователно задачата не е да я „изразходваме“ напълно и безжалостно, а „да я запазим за цял живот“ — колкото и странно да изглежда това. Да имаш подобаващата, чисто младежка нагласа към своята младост означава да я цениш безпределно, да я обичаш, да живееш по младежки вдъхновено, с патос, без фалшиви ограничения и без чужди вмешателства. Но онзи, който цени безпределно младостта си, той прави така, че да я запази завинаги, за я съхрани до края на живота си, т.е. в него „да пребъде“ и да остане до края жив духът на младостта. Затова младият човек на първо място трябва да бъде оставен на самия себе си, той едва тогава ще бъде това, което иска, ще остане верен на себе си, ще открие пълноценния живот и никога няма да му изневери — щом е успял да намери вечния дух на младостта. Съветите на старите (в истинския смисъл на тази дума!) са вредни и дори пагубни за духа на младостта; „послушните“ младежи един вид преждевременно остаряват, те не държат на своята младост и се отказват от нейния дух; младежта е и трябва да бъде непокорна, младежкият дух е непрестанно „непокорство“. Всичкото това е така, защото
от което следва, че преждевременно остаряващите са несвободни, те не са обичали както младостта, така и свободата. Човек истински печели онова, което истински обича, който истински обича младостта, само той няма да я загуби — също както няма да загуби и свободата си. Спечеленото през младостта остава за цял живот, то остава „съставка“ на живота ни „и после“, когато вече не сме така млади (като дух, като преданост към свободата, като отдаденост на самия живот!). Загубеното обаче през младостта е загубено безвъзвратно и завинаги, заради него животът ни е останал ощетен, непълен, неистински, без дух и идея. Затова „оплакващите“ младостта си, съжаляващите горчиво за нея като че ли не са били никога истински млади; автентично преживяната младост не може да „отмине“ подобно на автентичната свобода; на младостта — своята и нечия друга — можем само да се радваме, да се наслаждаваме, не да я „оплакваме“, не да й завиждаме или да я съжаляваме; горко на ония, които мърморят „срещу младите“, които недоволстват, че „младежта не знаела какво прави“ и пр.: ако те самите са знаели какво правят когато са били „млади“, то тяхното не е било младост, те още тогава са били преждевременно остарели. Непризнавайки свободата на младежта, тези хора сами никога не са били свободни, т.е. не са били млади: свободата единствена разбира свободата и затова всичко й прощава. Същевременно несвободният млад човек е придобил черти (изневерявайки на духа на младостта!), които са характерни за истинската старост, той затова е станал повече стар, отколкото млад: изразът „несвободен младеж“ е израз „нонсенс“, безсмислица, абсурд. За младежта подобава да бъде и тя дори е длъжна да бъде свободна: ако не си почувствал свободата, автентичната свобода още на младини, то никога после няма да я почувстваш, т.е. цял живот ще бъдеш несвободен, а животът ти ще бъде непълноценен и неистински. Истинското значение на младостта за живота затова е следното: само тя може да възпита, само чрез нея може да „покълне“ духа на свободата, без нея свобода нямаше да съществува. Следователно можем да заключим, че