Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

дух на младостта и дух на свободата съвпадат

те са едно и също нещо, едното без другото не съществува.

Всяко нещо неслучайно ни е дадено, то се появява или съществува в живота ни с някаква скрита за нас самите цел, която един ден разбираме; работата само е в това този ден да настъпи не когато е късно, а навреме: за да не съжаляваме за безброя пропуснати възможности и шансове. Имам предвид следното: ако младостта например ни е дадена неслучайно, и ако ние не сме успели да „задържим“ нещо от нея за себе си и за цял живот (ако нищо от нея не остане завинаги!), то тогава наистина времето на младостта е било пропиляно и е изтекло без смисъл и без полза за нас самите. Но ако сме запазили и за напред духа на младостта (и съпътстващия го дух на свободата, който изобщо не старее!), то тогава всичко си идва на мястото, младостта ни не се е оказала погубена, при това невъзвратимо, а останала за цял живот. Работата значи е в това да не погубваме безвъзвратно онова, което сме били „когато сме били млади“, младостта е единственото, което не бива да става „минало-заминало“, което заслужава да остане завинаги, което е потребно на живота ни до самия край. В степента, в която разбираме живота, в същата степен оставаме верни на младостта, в младостта животът е истински и този пълноценен живот не бива да бъде погубен: независимо от това, че „силите намаляват“, готовността за живота обаче винаги трябва да е налице, предаността към свободата — още повече. Това е така, защото жизнеността докато сме живи трябва да е налице, в противен случай не живеем, а бавно умираме…

И ако

животът е при самия себе си най-вече в годините на младостта

то нима трябва да се отказваме от него само заради това, че „годините били станали… повече“. Губейки живот „с годините“, ние сме се отдали — неусетно и без да сме го желали — на смъртта, а не на живота; това никога не бива да бъде допускано. Запазвайки духа на младостта в себе си „през годините“, ние с това оставаме верни на живота, но противното е вярност на смъртта (на която изглежда са се отдали „съжаляващите за младостта си“, т.е. вероятно погубилите нейния дух у себе си. И ако във времето на младостта имаме живот и свобода в „преизобилие“, то нима нещичко няма да си оставим и „за после“? Неостаряващият дух на младостта (нима и самата младост може „да старее“!) — носител на живота и на свободата, тяхно „лоно“ и дори тяхна „утроба“ — може да ни ги дава винаги: стига да не сме направили всичко за да го погубим, да го предадем на миналото. Тези, за които младостта е само в миналото, а не в душата им сега и завинаги, вече няма за какво да живеят, те вече „са се наживели“ и тогава какво повече биха могли да искат от живота?! Но на такъв живот, впрочем, никой не завижда: както „мърморещите против младите“, така и „горчиво съжаляващите за погубената си младост“, повтарям, еднакво не разбират живота, те изглежда никога не са живели истински, никога, значи, не са били млади…

И така, трябва да останем каквито сме били: когато сме били млади, т.е. чисти и истинни (истински!), въодушевени и добри (младият, ако е истински млад, че може да е „лош“ или „зъл“, тези неща се „научават“ после, „с възрастта“, „през годините“!), чисти и благородни (самата младост е най-голямото благородство!), жизнени и енергични колкото се може по-дълго; това е единственото, което си заслужава да вземем от миналото на живота си, а значи: да не му позволим да стане минало, да го задържим при себе си, в себе си, дълбоко в душите си. Младостта, както и всичко ценно на този свят, не бива да бъде предвръщана в „инцидент“, в нещо без смисъл, случайно и без последствия появило се и отишло си, напротив, мъдростта изисква да съхраним искрите вечност — а към тях безспорно принадлежи и младостта — за цял живот и завинаги, докато сме живи и дори…„след това“. Всичко, родено в