остава за цял живот, затова завинаги трябва да остане неговата душа и сърцевина — животворящият дух на младостта, без който животът губи автентичността си и се превръща в несъзнаван абсурд. Истинският „преследвач“ на времето затова е млад човек — дори и само по дух и сърце — ако не преследваме времето докато сме млади, ако не вземем от него всичко, което то може да ни даде, ако пропилеем даровете на младостта, то това значи, че сме загубили много, а сме взели от живота съвсем малко, почти нищо. Ако не „уловим“ времето докато сме млади (т.е. когато му е времето да направим това), то и след това ще живеем в раздор с него, то ще ни „бяга“ докрай, а ние ще си останем неудовлетворени от живота си — понеже няма да го разберем и да му се насладим. Следователно: младежта се наслаждава от живота и затова го разбира най-добре; младите винаги имат право — защото бъдещето им принадлежи изцяло; младежта е носител на новото и затова животът е благосклонен към нея; младите търсят и затова те ще намерят; на тях много е дадено, но и от тях много се иска; само младежкият дух „зачева“, „носи“ и „ражда“ значимото за живота, определян от свободата (старостта нищо не може да роди, тя е напълно безплодна — ако е изцяло чужда на младостта, ако е враждебна към нея); „Младото поколение нека възпява любовта“ (Проперций); времето на младостта е време на любовта, а любовта е сърцевина на живота; „Не дава плодове през есента дървото, което не е цъфтяло през пролетта“ (латинска сентенция); и т.н.
От казаното следва, че:
• Съжалявайки за младостта, всъщност жалим за живота и за свободата си; свободният винаги е млад по дух;
• Не е важно как изглеждаш, а какво наистина си;
• „Подранилата“ старост е жалка колкото и „закъснялата“ младост: „младеещият се“ старец е противен колкото и преждевременно състарилия се „младеж“; всяко нещо с времето си;
• Духът на младостта с напредването на възрастта се трансформира и завладява нови пространства; важното е да го има;
• Каквото постигаме с вдъхновение по-късно, го дължим на младежкия дух у себе си, старостта, казахме, е безплодна;
• Най-голямата отговорност пред собствения живот е тъкмо в годините на младостта: младите носят тежкия товар на бъдещето пред себе си, което, макар че изглежда „необятно“, е крайно и ограничено — и затова те трябва да създадат у себе си оная нагласа спрямо него, която да им гарантира бъдещето, което желаят;
• Младостта пристрастява към свободата — силно и завинаги — само ония, които искат да живеят пълноценно; свободният живот се познава по своята интензивност, по неизразимата си спонтанност и по необичайната страст на увлечените в неговата стихия; „разсъдливо“ младежът не бива да живее, това е „отровата“ на неговата младост; и т.н.
Но тази апология на младостта („апология“ значи „възхвала“!) не значи, че тук забравяме за трагедията на съществуването, свързана така или иначе с „остаряването“, за което като че ли съвсем не сме виновни — а в някакъв смисъл сме негова жертва. Независимо от всичко
свързан с неумолимото време. Казват: „Младостта минава като вятър“ (затова понякога и дори по-често я наричат „вятърничава“!), „годините напредват“, „тялото губи гъвкавостта си, присъща на младостта“, жизнеността отслабва, „здравето се заменя от «болежки» и болести“ и т.н. Вярно е, че можем да съхраним младото у себе си (като дух, като самосъзнание, като чувство и жизненост на душата) и да го пренесем в годините след това, но
тялото „вече е старо“, няма я енергията, силата на младостта пресеква, дошло е примирението, че жизнеността ни непрестанно вехне и линее. Младостта — свързана с апогея на жизнеността и на живота — и старостта, предвестница на разпадането и на залеза, вестителка на смъртта, са се вкопчили в страшна борба за надмощие, арена на която е така нареченото „зряло“ съществуване на човека (над 40–45 годишната възраст). Двете начала — на живота и на смъртта — не знаят примирие в онтологичната си враждебност, но победата на едното от тях съвсем не е сигурна или гарантирана: не е задължително животът да отстъпи пред смъртта,