тук вече всичко зависи от всеки един от нас поотделно. Съпротивлявайки се срещу слабото и опитващото се да умре у нас самите, ние даваме по този начин превес на живота над смъртта; оставяйки смъртното у нас необезпокоявано, ние подготвяме победата — рано или късно, по-скоро рано — на смъртта над живота. (Защо ли са нарекли човека „смъртен“, „смъртно същество“? Нали целта не е да умрем, а да живеем, да пренесем и съхраним живота? Може ли човекът да бъде единствено и само жив, живеещ, т.е. същество, непрекъснато възкресяващо и обновяващо живота, същество, което не позволява „животът да бъде изтръгнат от ръцете му“? „Държащ на живота“ не е ли по-справедливата „дефиниция“ на човека от тази, която ни е завещала древността: „Човекът е смъртно същество“ — как така и защо? Не бива да се примиряваме със смъртта, мисълта, че „има смърт“, е погрешна, истината е, че не смъртта, а животът е вечен, а смъртта е само средството, с което си служи животът, тя му помага да реализира своя триумф, вечното си възпроизвеждане…) В края на краищата и физическото умиране не е потвърждение, че смъртта е възтържествувала завинаги: а ако тя не е край, а ново начало, начало на вечния живот? А ако пък смъртта е само „видимост“, не действителност? (Впрочем, как така смъртта да е „действителна“ след като „действащият“ вече го „няма“, след като действието така или иначе е невъзможно поради… липсата на онова, което да го осъществи?! Не е ли това доказателство, че смърт няма и не може да има?!) „Пълната смърт“ е желана от ония, които не са живели истински нито миг; обичащите живота няма да се разделят с него, тях и смъртта не може да ги откъсне от вечно възобновяващата се жизненост, на която те са само „красноречиво“ потвърждение и проявление. Не бива да гледаме на нещата само формално и разсъдъчно: „умира, значи изцяло е умрял“, „между живот и смърт няма нищо общо“ и пр. Пълноценното разбиране извън едностранчивия разсъдък казва: „възможно е само външно да си жив, да «изглеждаш» жив, а всъщност отдавна да си умрял, да си чужд на живота — като дух на жизнеността, като младост, като всеотдайна съпротива срещу смъртта и пр.“ или пък „здравата връзка с живота, добита в земното съществуване, не може да бъде разкъсана от смъртта, която присъства всеки миг в живота ни, но въпреки това е принудена да отстъпва пред нашия жизнен порив“, от което пък следва, че „чиста и пълна смърт не съществува както сега, така тя не съществува и завинаги“. Затова ако живецът на виталността, на
и на живота е не само „още жив“, но и непрекъснато черпи сила, нова мощ от разгръщането на реалния живот, то това означава, че смъртта вече е отстъпила, скрила е лицето си зад жалката гримаса на съжалението и безсилието. Смъртта винаги ни чака и дебне — не само „накрая“, но и във всеки миг преди това — но ако сме се приучили да я побеждаваме приживе, то и тя няма да посмее да ни излезе някога и „кардинално“ да се справи с нас, да победи любовта към живота, която ни прави неразделни с него. Казано другояче, това означава, че не бива да се самоунищожаваме в годините на живота си (физически: чрез пушене, „никотинизиране“ или пък чрез „алкохолизиране“; психически: чрез пренебрегване и потискане на спонтанния душевен живот и пр.), напротив, трябва да насърчаваме и да осигуряваме простор за свободно развитие както на тялото, така и на душата си. Защото така наречените „малки пороци“ съвсем не са малки: зад тях стои несъзнавания,
на който осигуряваме необезпокоявано разгръщане, безпределност на стихията, стояща в неговите недра, смъртта. Масовото разпространяване на убийствени навици (наркомания, алкохолизъм, други префинени навици за съсипване на здравето) всъщност е симптом на
през последните два века, на онова страшно дегенериране на човека и човечността, за което пръв заговори Фридрих Ницше - а след него никой друг така силно и патетично, а също и с такава болка. Безвъзвратността на всичко ставащо в този свят показва, че ако нещо вече е станало, то е станало фатално, а ако убиваме тъкмо жизнеността си, то значи сме превърнали живота си в слабост, безжизненост или безизразност, затова и животът ни е станал мним, фалшив, слаб, изкуствен, неистински, само подобие на живот, но в никакъв случай не автентичен и човешки живот. Вината за това е изцяло лична: никой не е заставян да убива себе си, да подражава на ония, които отдавна са тръгнали по пътя, водещ пряко към разрушението на живота, към смъртта. Обратното на това, верността към живота ни заставя да помним, че той е скъпоценен, че животът съвсем не ни е даден случайно (все едно… на някаква маймуна й скимнало да се „очовечава“ и пр. и затова „сега нас ни има“; вярва ли някой още в тези дивотии?!), напротив, ние сме длъжни да го пренесем без загуба и да го предадем на Вечния Източник на всеки живот. Тъй като