която се свежда до търсене на успех, до разгръщане на перспективата, в която живеем, до ефективното ползване от времето и мига с оглед на започнатото дело на живота ни. Тази нагласа е същевременно и жизнеутвърждаваща, т.е. тя
(Достоевски) тъкмо защото животът е корен на всеки смисъл, на всяко разбиране, на всяка жизнена идея на живота. (Защо ни е смисъл без живот? Но има ли живот без смисъл?!) Тази втора линия на „потвърждаването на самия живот“, която е същност на автентичното живеене, намалява напрегнатостта, напрежението и стреса от чисто прагматичното преследване на успеха — без което не можем да потвърдим и себе си. Напрегнатостта, чувството за все по-засилващо се напрежение и тревожност, е неизбежен резултат от преследването на времето, от засилването на темпа на живот. Тук ситуацията е такава, каквато я представя М. Абрамсон:
„Когато темпът на живота става напрегнат, хората започват да забелязват как бързо и неумолимо бяга времето и се стремят пределно пълно да го използват“
Това е така, но само като принцип, като нещо, което трябва да бъде правено, но… общо взето рядко се прави. Има упорити преследвачи на времето, които — усетили ускоряването на времевото течение, засилването на бягащото време — се „настървяват“ и стават все по-непоколебими в преследването му. Но това не е „най-разпространения случай“, мнозинството от хората са склонни да се откажат от всякакво преследване — щом разберат, че темпът е станал прекалено бърз, „изморяващ“, динамичен, изискващ засилваща се активност от тяхна страна. Това мнозинство предпочита да бъде „гонено“ от времето в своето всекидневие, а не да бъде преследвач, „гонещият“; въобразяват си, че „не бива да се изморяваш“, че „по-малко трябва да се изразходваш“, че не бива… „да се умориш“, един вид страх ги е да не ги прихване някакъв странен „мор“. Преследвачът на времето обаче не усеща умора тъкмо защото бъдещето е негово, защото във времето той постига тъкмо себе си и остава при себе си — за което се опита да ни каже нещо тази книга, която вече се приближава към своя край. Не трябва да се „щадим“ и да се боим от умора: щом главната ни грижа е да сме при живота и да го постигаме, той самият ще ни даде сили „да се възстановим“ и с удвоена енергия да поемем нагоре. При живота, в единство с „живия живот“ мор, смърт, умиране и пр. не съществуват, те са извън него…
Като че ли всички обичат живота. Така поне чуваме отвсякъде, никой не си позволява да каже, че мрази живота. А дали го разбираме? Задоволяваме се с някакво съзнание за живота, което обаче не навлиза в неговите дълбини. Но „съзнанието за живота“ не е по-високо от живота, „знанието на законите на щастието“ не е по-високо от щастието… (Достоевски). Защото животът — извор на всяка мъдрост — се постига с любов, не със знание…
20. „Да уловиш“ времето: Изкуството на свободата
20.1. „Времето изяжда всичко“. 20.2. „Силата е във времето“. 20.3. Как да се „справя“ с времето? 20.4. Великото изкуство на свободата. 20.5. Надареността за свобода. 20.6. „Животът е свобода, а свободата е живота ми“. 20.7. „Впечатлителността“ към свободата. 20.8. Пътят „по-посока-към-себе-си“. 20.9. „Забягването“ напред към… себе си. 20.10. Преследването на времето е изкуство на свободата. 20.11. Необятните хоризонти. 20.12. „Обръщане на гръб“ на своята участ. 20.13. Вдъхновените преследвачи на времето. 20.14. Рискуващият се хвърля дръзко в бъдещето си. 20.15. Рискът е решително предизвикателство към „отреденото ни“. 20.16. „Който не обича риска, се страхува от свободата“. 20.17. Най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще. 20.18. Успяват тези, които рискуват. 20.19. Времето не обича сериозността, а играта. 20.20. Рискът е игра с бъдещето. 20.21. Само свободният печели. 20.22. Власт над времето, добивана в работа за своето бъдеще. 20.23. Верността към самия себе си.
Книгата, към края на която все повече наближаваме, преследваше не времето — това не може да е по силите на една книга — а неговия смисъл за човека. Търсеният смисъл прояснява човешкото чувство (и израстващото върху него разбиране) за време, дълбоко вкоренено в нас самите. Но смисълът сам по себе си не може да ни „научи“ какво да правим с времето си и особено как да го правим. Наука и „техника“ на „времепреживяването“ не съществуват, „технология“ на човешкото боравене с времето няма да бъде създадена никога. С времето не може да се работи като с някакъв „инструмент“, самото време се съпротивлява — заради „пристрастеността“ си към свободата — срещу „инструменталното боравене“с него. Това е така, защото самото битие — животът за всичко живо — е време, а никому не е дадено да разпорежда, да съди и „поправя“ битието: за гърците, видяхме, дори и боговете са подвластни на съдбата и на битието си. От гледна точка на казаното не е ли напразно усилие да преследваме времето, да станем и да бъдем вдъхновени и упорити (подобно на „златотърсачите“!) „търсачи“ на живот, време, свобода, съдба, щастие…?