от които можем да се възползваме, от които не бива да се отказваме — и така да пропиляваме. В този смисъл ресурсът на времето за човека всъщност се дължи на идващото, предстоящото, бъдещето. Затова може да се окаже, че в действителност разполагаме единствено с още не станалото, в ставането на което обаче можем да участваме. Разбира се, този жизнен смисъл на бъдещето в основните му екзистенциални измерения все още трябва да бъде потърсен впоследствие — когато ще се опитам да изведа „подробностите“ в интуицията ни за време. Казаното тук е само „отблясък“ на желаната пълнота, непосредствена реминисценция в пределите на интуицията като цялост.
Всички разбират, че времето не спира и не може да бъде спряно; то не познава покоя и обездвижеността, то е вечно движение. Тази непрекъснатост на времето предполага нещо твърде значимо: за да се „вградим“ или „влеем“ в неспирния поток на времето също трябва да сме подвижни, динамични, да сме в състояние на движение. Това, разбира се, не бива да бъде разбирано плоско: не всяко движение, пораждано от нас самите, се включва във времевия поток, има, вероятно, движения, които му „противодействат“, които са „насрещни“, а също — възможно е — безсмислени. Затова усетът за време, дълбокото чувство за неговата безусловна динамика, е онова, на което трябва да се опираме в своите търсения на пълнота, на стремежа ни да се „вместим“ ефикасно във времето. Всеки човек се стреми към синхрон и „въвлеченост“ във времето; всеки отбягва възможността за неволното или умишлено разминаване и пропускане на
Противното, а именно дезангажираността, безучастността, „проспиването“ на тези мигове (защото в някои решаващи мигове или моменти на нещо значимо е дошло времето, но… нас ни няма!) е основанието за пораждането на абсурда, на „всичко разяждащото безсмислие“, което понякога обхваща един провалящ се (като тенденция) живот. Има абсурдни хора, на които се иска времето да спре — но те сами не разбират какво значи това. Става дума не за задържането на един прекрасен миг, а за устойчивата ненавист спрямо самата времева динамика, която неумолимо ни увлича — и изисква от нас същата подвижност (а това значи също кардинален отказ от собствената ни инертност); ясно е, че отдаденият на инертността си е враждебен спрямо всеки повей на динамичност. Но трябва да се разбере нещо съвсем просто: спирането на времето означава смърт, мъртвина, дори не тление, а една неизменна гримаса на „озъбената смърт“, един „замръзнал“ ужас, парализиращ съзнанието и действието. (Може би затова на съзнанието на европееца дори и будистката нирвана на „невъзмутимостта“ и „безцелното съзерцание“ не изглежда така примамлива и желана.) Съответно на това времевата динамика в нейната несекваща игра е извор на живота и жизнеността, на радостта, любовта, свободата, човечността. Ние не можем да си представим дори и най-елементарната ангажираност с битието и живота, която да е „извън времето“, още по-малко пък „против“ или в раздор с времето — този
тази тайна, от която зависят всички отговори, тази стихия, която напира във всичко живо и одушевено. Субстанциалността — ако мога да използвам тук тази стара, немодерна, но все пак понякога незаменима дума — на времето не се нуждае от „извеждане“ и „обосноваване“, тя в своята пълнота се преживява непосредствено от всяка субективност, чувства се от всяка душа, от всеки живеещ и обичащ живота човек. Единственият начин да „правим“ живота си е да се вместваме ефективно във времето и — както скоро ще се убедим — във вечността, израстваща на негова почва. Преходността, която свързваме с времето („Всичко тече, всичко се изменя“; „Човек се ражда, живее, остарява и умира“, „Ние сме смъртни и тленни същества“…) и благодарение на която след съществуването би трябвало да остава само „пепел“, бива надмогвана и побеждавана само чрез една подобаваща нагласа спрямо времето, битието, живота. Тази нагласа, ориентирана към постигане на нетленни дела, постижения и жизнеутвърждаващи ценности, е предпоставката за съществуване, което в своите недра съдържа поне „искри“ на вечността.