е даровитост за човечност, за човешки живот, в нея „бушува“ една мощна жизненост (виталност), една страст към онова „да бъде“, което сме способни най-решително за себе си, за своята самобитност като човешки същества, за своето неповторимо аз. Този талант за свобода, явяващ се първото й условие, може да се нарече различно: усет, влечение, откритост, страст, готовност, отдаденост, вдъхновеност, любов. Способният, надареният за свобода човек я търси и преследва, той е влюбен в нея, той я създава и сътворява във всеки акт на избор и въ всяко дело, във всяко действие на живота си, той не се отказва от нея на никаква цена защото смята, че свободата му съвпада с него самия. Затова само овладяният от духа на свободата и на нейната непокорна жизненост може да каже:
или пък с цялостна ангажираност може да повтори думите на Гьоте като свои:
„Живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва в борба“
Съответно неспособният за свобода не се привлича особено от нея, не я търси, не се впечатлява от от нейните прояви, не умее да я съзерцава и открива, дори да я различава или познава, изпълнен е с безразличие към нея: безразличието към свободата е начало на пътя към несвобода. Такива хора в края на краищата започват да се чувстват задължени да я мразят, да са враждебни към нейните прояви у други хора, да я преследват, да се борят тъкмо срещу свободата, да се опитват да я унищожат или изкоренят. Това най-ясно показа проказата, наречена комунизъм, чиято бесовщина разигра сатанинския си танц тъкмо в отминаващия сега ХХ век. Но
т.е. човешката способност, при която свободата като че ли се „отпечатва“ („впечатва“!) във вътрешността на човека, в неговата душа, оставя следа и бива задържана завинаги, е отличителна черта на предразположените към свобода индивиди: духът на свободата или просто духът (към който много хора просто нямат „сетиво“ или „антена“!) е този, който поставя „белезите“ или знаците, „впиващи“ се навеки в душата. В същото време обаче „другите“, чиито идол е обезличеността, не й обръщат внимание, „тя не ги вълнува“, те са слепи за нея и затова не могат да я забележат: свободата и нейният дух за такива наистина не съществува. Надареният за свобода се вдъхновява и от най-малкия полъх на свобода (на свободомислие, на свободна съвест и пр.), проявите на свобода го ентусиазират и го изпълват с възторг; в тях той среща отнова, което е търсил, те са нещо дълбоко съкровено и интимно, родствено на него самия, в проявите на свобода той среща самия себе си, своята автентична същност, намира и се отдава на себе си, на пълноценния живот, достоен за човека. В светлината на казаното проличава съдбоносната обвързаност между живот и свобода, която надареният за свобода открива у себе си, фаталната предопределеност да бъдеш свободен, от която той никога няма да се откаже: „Бъдещето на човека е бъдещето, определяно от неговата свобода; несвободният няма бъдеще“. Това е дало право на Жан-Пол Сартр да заяви съвсем справедливо в категоричността си:
„Човекът е осъден да бъде свободен“
това „да бъде“, което не може да съществува без свободата, означава — както вече „знаем“ — съществуване в модуса на бъдещето, явяващо се за човека като времево същество единствената действителна причина за битието му: за човека неговото бъдеще е онова, което му дава шанс да бъде непрекъснато себе си, да не изневерява на себе си, да стане, остане и да постигне себе си, да поеме решително
(Хайдегер) — ако иска съществуването му да е автентично и човешко, не като това на вещите. В
(Хайдегер) по посока на отправения в бъдещето проект човекът преодолява захвърлеността си — като тяло сред другите тела — в света, „бяга“ от тази непонятна захвърленост, от абсурдната възможност „да го няма“ и „да се разпилее сред нещата“, само така уверено, но и с безпокойство, се приближава към себе си — такъв именно, какъвто иска да бъде. В този смисъл „справянето“ с времето като „улавяне“ на бъдещето е потвърждение на свободата: време и свобода са неотделими, взаимно се определят. Затова с основание можем да кажем, че