тук сме изключили всякакъв произвол, всяко насилие над истината. Впрочем, как се овладява това изкуство?
Формално погледнато, ако притежаваш талант за свобода, то и изкуството, свързано с нея, в никакъв случай няма да ти убегне. Талантът е силата, която неумолимо ни води напред, към постигането на себе си, към срещата някой ден на самия себе си, което обаче може да стане само ако се отнасяме адекватно към своето бъдеще и към своето време; ако „не се получава“ това последното, то и упоменатата среща се отлага… във времето. Талантът, Божият дар, е почвата, върху която израства онова, за което сме родени — независимо дали става дума за талант за пеене, рисуване или пък за свобода. Нещо повече, дарбата да бъдеш свободен е ядрото на всички други дарования: усетът за свобода води останалите ни способности към пълноценна реализация, без него например стремежът към рисуване може да си остане само мъчително, безсилно „въжделение“, но не и поредица от постижения в насоката, за която си роден. Коварното е това, че все пак нищо не е абсолютно сигурно и гарантирано, ако неумението да се разпореждаш с времето и с живота си е силно, то неизбежно може да „попари“ или „изпепели“ всичките ти дарования — или поне да ги изкриви и изврати, да ги направи неузнаваеми, неприличащи на себе си и непостигнати в истинската им същност и светлина. (Възможно е дори себе си да направя… „неприличащ на себе си“, нима не е така?!) Всичко зависи от мен самия, от това как „разгръщам“ себе си във времето, как се възползвам от свободата си, как, накрая, „правя“ себе си — „справяйки“ се подобаващо (по единствено дължимия начин) с времето, извиращо в собствените ни дълбини. Ала
в пределите на който се „разполагаме“, ни задължава да подготвяме сега бъдещето си, да правим всичко най-вече с оглед на своето да бъда, да предразполагаме бъдещето към себе си (и себе си към него!), да не сме чужди на възможностите, които то ни дава, да не се оставяме на произвола на това, което „някак си идва“ и затова ни сварва неподготвени, изненадани, изгубили контрол или поне влияние над съществуването си. Това, което става с мен самия, не мога да допусна да става „както си иска“, „както винаги е ставало“, това, което правя, не мога да го правя „както се прави“, само както аз искам и мога да го правя. Недопустимо е да се оставя да ме сполети това, за което М. Хайдегер така точно говори:
„Ние харесваме и се развличаме както се харесва; ние четем, възприемаме и съдим за литературата и изкуството, както се възприема и съди; ние се отдръпваме от «тълпата», както се отдръпва; ние намираме за възмутително онова, което се намира за възмутително и пр.“
Това „се“, зад което никой не стои, което е обезличностено и безлично — защото зад него „уж всички стоим“ в някакво странно единство, правещо всекидневността ни, в която така лесно се живее — е „нещото“, което ни обрича на безпроблемно следваме на „вече станалото“, на „многократно ставалото“, на мъртвия, вкаменен в смъртна гримаса опит, от който не може да се роди нищо ново и жизнеспособно. Трябва да осъзнаем, че подобно
е пагубно за човека и човешкото и означава отказ от свободата, пропиляване на възможностите, които времето ни дава във всеки миг, а също и от най-главната възможност да наложа своя „печат“ върху ставащото, своята личност върху живота си, да синхронизирам време, живот и личност в едно неразделно единство. Зад прословутите „така се прави“, „така се учи“, „така се живее“ и изобщо зад всяко „така се…“ не стои никой, а нали зад всяко мое действие и дори „помисъл“ трябва да стоя аз самият — който го искам, аз, който поемам цялата отговорност за ставащото с мен самия, аз, който не обичам да се срамувам за миналото, настоящето и бъдещето си? Да избягат от „мъртвата хватка“ на вече станалото, на това „така се…“ е първата грижа на обичащите свободата и на