или, „както се казва“, на ония, които поне „ценят“, „съобразяват се“ и пр. с времето, т.е. на… „всички нас“.
Има цяла поредица от думи, които започват с представката „пред-“, например „пред-виждам“, „пред-усещам“, „пред-чувствам“, „пред-приемам“, „пред-начертавам“, „пред-сказвам“, „пред-определям“, „пред-намирам“, „пред-назначавам“, „пред-оставям“, „пред-пазвам“, „пред-писвам“, „пред-палагам“, „пред-почитам“, „пред-разполагам“, „пред-разсъдък“, „пред-смъртен“, „пред-ставление“, „пред-стоящ“, „пред-убежденост“, „пред-умишленост“, „пред-шественик“ и т.н. Всяко нещо, което става „някак“, си има своето пред-, например „виждам“ има своето „пред-виждам“, а пазя — своето „пред-пазвам“ и пр. Но има и нещо по-важно, а именно, че думите, започващи с „пред-“, като че ли са значително по-богати по смисъл, например „пред-начертание“ е смислово „по-натоварено“ от простото „начертавам“ или „чертая“, „пред-определеност“ от „определеност“ и пр. Зад този факт стои съответната битийна изпълненост на реалиите, стоящи зад тези думи, а също и различното жизнено значение на „казваното с тях“ за човека. Да вземем един прост пример: минавам покрай някакъв строеж и „виждам“, че някаква падаща тухла ме… удря по глвата — или, за щастие, „за малко не ме удря по главата“: за да мога все пак да допиша книгата си. „Имал си късмет“ — ще кажат за случилото се „очевидците“, но същото съвсем не може да се каже ако тухлата ме беше ударила по главата, а аз само за виг съм успял да видя това (което, впрочем, ще бъде последното нещо, което изобщо съм ви-дял на този все пак прекрасен свят). За да не ми се случи това аз разполагам с нещо, наречено „пред-виждане“, което ме предпазва от възможността не само да бъда ударен по главата от падаща тухла, но и от много други такива не-приятни инциденти; затова аз „пред-видливо“ и „пред-пазливо“, даже „пред-умишлено“ заобикалям местата, където падат или могат да паднат някакви тухли или други такива тежки предмети (саксии и т.н.).Ако не правя това, аз във всеки момент от живота си ще бъда някакъв „пред-смъртник“, т.е. човек, който постоянно се намира в предверието на смъртта; това последното не бива да е моя постоянна и непрекъсната възможност, а само нещо, което аз някога в бъдещето все пак няма да избегна, но твърде много съм загрижен да не го допусна „точно сега-и-тук“, и то поради такова глупаво невнимание (и да умираме трябва по някакви „по-солидни“ причини, а не просто от… глупост!). Ясно е само това, че за мен „пред-виждането“ се оказва значително по-ценно от „виждането“ (само в този смисъл обаче!); аз непрекъснато се намирам в ситуация „пред-нещо“ — и особено… пред бъдещето си. Впрочем, бъдещето ли е пред мен, или аз съм пред него — дали има смисъл подобен въпрос?
Казваме обикновено „бъдещето е пред тебе“ — вярно ли е това? Ако аз живея без никакви рискове, ако аз не познавам риска, то бъдещето наистина „си стои“ пред мен — и аз просто „навлизам“ в него както се навлиза в чужда, непозната територия. Но ако аз обичам да рискувам, то в риска аз един вид „присвоявам“ бъдещето си и го „вкарвам“ в своите възможности, при това свободно избрани, то тогава къде е бъдещето — пред мене, „вътре в мене“, „около мене“ или пък в известен смисъл… „зад мене“ — защото в риска (чрез риска) аз съм го оставил наистина зад себе си? Ако
и вместо да го чака то да дойде някога „при него“, сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, „завихря“ времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се „въвлича“ в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че „бъдещето е пред нас“, чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го „пришпорваме“, да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с „непосредственото и пошло“ бъдеще, което „и без нас ще си дойде“, а значи живее в едно съвсем неочаквано и „предизвиквано“ бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че