е казал философът, изразявайки една дълбинна интуиция, която всеки човек „носи“ в себе си — макар че малцина го знаят или „признават“. Тук няма да подлагам на анализ изречението на божествения Платон, изразил по този начин великото си интуитивно прозрение в тайнственото естество на времето — и вечността. Но да си позволя поне това кратко разсъждение-илюстрация. Онова, което „улавяме“ във времето и което „получаваме“, опитвайки се да се „вместим“ в неговия поток, се намира в някакво отношение с вечността — и това ни прави в някакъв смисъл извън времето (като същества, които все пак разполагат с него, а не са негови безмълвни жертви). Времето не ни „поглъща“ без остатък, а по чуден начин ни съхранява, предоставяйки ни цял спектър от възможности, ресурси, пролуки в инертността, динамични потенции и една все пак достижима свобода за актуално съществуване и осъществяване на самите себе си. Тази изначална
на живот и човек, на потенциално и актуално в поредицата от актове на съществуването е някаква непонятна мистерия, която в никакъв случай не бива да разрушаваме — мислейки си, че можем да бъдем „нещо повече от нея“ (или пък че „стоим над нея“). Има неща, които съвсем не зависят от нас, напротив — ние изцяло зависим от тях. Сред тях на едно от първите места е времето — нишката, свързваща ни с първичната жизненост и с отвъдната вечност, с вечността, до която никога няма да стигнем ако не разбираме себе си, а по този начин и неумолимото време.
Интуицията за обвързаността на времето с движението (или: на движението с времето?) е основа на разбирането ни за живота, чиято времева същност е без съмнение. Динамиката на живота, включително и на живота на съзнанието, предпоставя една историчност, която намираме в себе си и във всичко, направено от човека („култура“ в противоположност на „натурата“, природата). Това че всеки един живот е динамична реалност или история, в чиито смисъл се вграждат и времето, и съзнанието, и свободата, също е една интуиция, до която без затруднение достига всеки разбиращ човек. Засега само „назовавам“ онова, което непосредствено ни е дадено, опитвайки се да запазя неговата „жива фактичност“, интуитивност. Не искам да мисля върху него, защото мисленето е склонно да унищожава непосредствеността и нейната живост, а „пороя от думи“ и понятия много често не прояснява, а по-скоро „замъглява“чистата и ясна интуиция, скрива нейната „очевидна“ истинност. (За да избягна обяснителността и основаната върху нея „назидателност“ — а от тях, всички разбираме добре, извира една отегчителна, трудно поносима „мъгла“ и сложност — ще се стремя, напредвайки в поставянето на въпроси и търсенето на отговори, да се движа в най-близкото до интуирането и непосредствеността пространство. Тоест ще се опитам да не бягам от него в дебрите на посредствената — и „опосредената“ — мисъл, в която всичко е възможно и условно, всичко може да се каже и докаже, в която… „всички котки са сиви“ и в която истините — с определен, ясно забележим адвокатски „привкус“ — са така мними и относителни, така лишени от контури и пластични очертания.) В този смисъл нека да се задържа малко повече до интуицията за движение, която ще хвърли светлина и върху неотделимото от нея време (нима времето не е движение, отекващо ясно в пределите на субективността и съзнанието на човека?!) Това ще ми даде удобен случай да покажа
проявяващи се както във връзка с „обяснението“ на движението, така и — особено — на времето. Ще открием, че правомерно сме се отказали от търсенето на обяснения, задоволявайки се изцяло с разбиране (нужно ли е да се обяснява на оня, който прекрасно разбира?!).
Нещо се движи, да речем, това е една „точка“, минаваща по права линия от А до В, а ако този пример съвсем не ни харесва, нека да използваме друг: движението на човек по тротоара, забързан нанякъде, може би към своето бъдеще. И в двата примера няма нищо странно и необичайно, интуицията ни изцяло ги разбира и за нищо не се пита. Движещото се — независимо дали това е точка, абстрактната точка по правата или пък е забързан човек по тротоара — плавно минава непрекъсната поредица от „места“ в пространството за определено време, без да спира или да се „вкаменява“ само в едно, което да е „привилегировано“ в сравнение с останалите. При това тези абстрактни „места“, заемани в отделните мигове, не са интересни сами по себе си, но ние си ги „премисляме“, опитвайки се да проумеем ставащото. За интуицията съществува една непрекъснатост както на пространствените положения и координати на движещото се (тяло или точка), така и на поредицата от моменти „сега“, в които движението се осъществява. Тя не ги обособява и „изважда“ от тяхната непрекъснатост, а ги разглежда като „слети“, неразличими дори за окото, пластични и гъвкаво преминаващи едно в друго без никакви интервали помежду им, без „прескачания“ от място на място и от миг на миг. Движението — интуитивно погледнато — за нас не е никаква загадка, в него ние виждаме нещо разбиращо се „от само себе си“, динамиката на стъпките и тяхната скорост, обуславящи преливането им една в друга, са установими „на око“ (без да ги измерваме, без да се интересуваме от количествената им страна), ние само се впечатляваме от грациозността (или сковаността) на походката на този човек — и нищо повече. Разсъдъкът обаче не се задоволява с хармоничната цялост и непрекъснатост на осъществяващото се пред очите ни движение, а започва да си задава не дотам смислени въпроси, които объркват всичко и които в крайна сметка и най-простото преместване в пространството превръщат в невъобразим абсурд. Той започва да се пита например как става така, че в този момент нашата точка е тук, а в следващия е там, и ние въпреки това не забелязваме „скока“ й от едното място до другото и от единия момент в другия. Разсъдъкът устройва „трибунал“ над сетивата и започва да отсъжда, че те са се поддали на непростимо заблуждение и илюзия — щом се оставят да се подвеждат от мнимата непрекъснатост, плавност, пластичност и пр. Същото разсъдъкът прави и с времето, прекъсвайки живата последователност на естествено течащите мигове, обособявайки изкуствено разделени една от друга точки „сега“ — в едната от които, вероятно, мигваме с едното си око, а в другата — с другото. След като по този начин вече е разрушил непрекъснатостта, разсъдъкът започва да се чуди защо тя повече не може да бъде реконструирана и възсъздадена в „точни понятия“ (което е напълно „в реда на нещата“ след като сме я подложили на такава груба предварителна деструкция!). Затруднението на разсъдъка тук е резултат на изходната му нагласа да спира и „накъсва“ движението и времето на части, които след това не може да обедини в първоначалната, но нарушена („разбита“) цялост. (По същия начин — да вметна това — някои умници продължават да се чудят как е възможно от яйца да става омлет, а от омлет да не могат да стават яйца!) Подобни коварни затруднения на разсъдъка мнимо се разрешават от т.н. диалектика на Хегел, който е склонен да приеме явния абсурд (за да преодолее безконечните безсмислени спорове), но не и да вникне в простата и непосредствена човешка интуиция, която ни казва всичко необходимо за разбирането. Той прави това по следния маниер: „Движещото се в един и същи миг е «тук» и вече не е «тук», а и «там», то значи е на две места едновременно, един вид е… «никъде» и т.н.“. Безспорно е, че подобни фокуси не могат да помогнат на провала на разсъдъка по въпроса за разбирането и описанието на най-простото движение (представете си как би могъл да ходи човек според предписанията на разсъдъка, възможно ли е да се ходи изобщо ако трябва да правим крачките си не автоматично и импулсивно, а „осмислено“, по „команда“ и т.н.; не е ли смешен човекът, който започне да ходи по тротоара „диалектически“ — „хем тук“, но вече „и там“, „стъпвайки сега“ с този крак, с него също стъпваш и „не тук“ и „така“, но и „там“ и „иначе“?!). Безсилието на разсъдъка и непълноценността му пред интуицията, в които ще имаме поводи да се убеждаваме и по-нататък — ако убеждението тук е изобщо уместно — не се нуждаят от коментар.