което ни е така потребно: ако искаме да разберем без особени затруднения какво е време и как следва да се отнасяме към него. Интуицията е израз на човешка цялост (не само душевна, но и телесна, т.е. „душевно-телесна“, именно човешка и личностна; вижда се, че и тук разсъдъкът е оставил незаличими рани от докосванията си до една такава фина „материя“!) и затова е по силите й да разбира цялости от рода на време, живот, свобода, битие, истина, красота… Разсъдъкът е едноизмерност (едностранчивост, „плоскостност“ и пр.) и затова той превръща в същото и онова, до което се докосне: не бива да оставяме по тази причина времето на разсъдъка ако искаме да запазим живота и живеца в него. (Казаното има и значим практически смисъл: времето не търпи чисто разсъдъчното третиране и отношение, ако започнем да „управляваме“ времето си по каноните на разсъдъка много ще страдаме; но това все още предстои, нека не изпреварвам естествения ход на анализа.)
Отношението към времето на един човек е показателно — при това категорично — за това що за човек е той, за това какво той е, при това в неговата истина. Разбирайки времето, с това разбираме и себе си, доколкото разбираме времето, дотолкова разбираме и себе си, но предпоставката тук е най-напред да сме при себе си, да сме запазили себе си… „за себе си“, което е същност на доверието, споменато по-горе. Тези, които в реакциите си спрямо времето разпиляват себе си — и с това неусетно пропиляват живота си — не са подходили към него и към себе си като „цялост към цялост“, а значи са се отнасяли или прекалено разсъдъчно, или изключително емоционално, или по друг начин: към себе си, а значи и към времето. За всичките си несполуки и провали не можем да виним „времето“ или някакъв негов корелат, а само себе си: защото това и наше време е станало такова само по себе си, а единствено заради нас (аз, ти, той…), които сме реагирали спрямо него така, а не другояче.
Бергсон, изхождайки от затрудненията, за които стана дума по-горе, предлага изход, а именно
„… посредством едно интуитивно усилие предварително да се поместим в конкретното протичане на траенето… Интуицията за нашето траене — далеч от това да ни остави в неизвестност в пустотата, както би направил честият анализ — ни свързва с цял един поток от траения, който трябва да се опитаме да следваме или надолу, или нагоре: и в двата случая можем безкрайно да разширяваме съзнанието си благодарение на едно все по-рязко усилие и да трансцендираме себе си. В първия вървим към едно все по-разкъсано траене, чиито трептения, по-бързи от нашите, разделят простото ни усещане и превръщат качеството му в количество: на предела би било хомогенното, чисто повторение, с което ще определим материалността. Вървейки в другата посока, достигаме до траене, което се обтяга, свива, интензифицира себе си все повече и повече: накрая то вероятно достига вечността. Това вече не е понятийна мъртва вечност, а една жива вечност. Това е жизнена, а следователно и подвижна вечност, в която нашето траене би намерило себе си в нас като вибрации на светлината, и която би била втвърдяване на всяко траене, както материалността е разпръскване на последното.“
Доверяването на интуицията, за което тук става дума, е пътят, по който трябва да вървим — ако искаме да постигнем разбиране, непосредствено присъединяващо ни към действителното естество на времето и живота, а също — това е особено важно — разбиране, чиято яснота води до много и твърде значими
Човешкият живот би бил невъзможен ако на човека не беше дадено интуитивното прозрение за неговото вътрешно естество, намиращо се в някакво тайнствено отношение и съответствие с времето. Проникването в тайната на времето не може да не доведе паралелно на това до изнамирането на „средствата“ за справяне с иначе „всичко изяждащото време“, т.е. до изкристализирането на някои подобаващи „практически предписания“, които разбиращите времето спазват всекидневно. Но за това особено е предназначена цялата книга, затова тук едва ли нещо може да бъде казано по-конкретно.