За да стигнем до желаното в едно такова нелеко изследване, трябва да сме наясно със задачата си. Може да се каже, че я виждам в следното: проясняване на първоначалната интуиция, превръщането й в релефна, пъстра, обемна, пластична, ясно очертана, „зрима“, отстраняване на напластяванията, на „плесента“, дължаща се на предразсъдъци, недообмислени преценки, умозрителни, прибързани, недоосъзнати в техния корен и основания илюзиорни мнения и изкуствени, безжизнени уверености, поглеждане с чист поглед на това, което е, такова, каквото то наистина е… Това са целите, които си поставя настоящето изследване, построено върху едно естествено интуитивно усилие. Надявам се на благосклонността на търсещия истината читател, който е склонен да извинява някои разминавания с това, което е очаквал предварително. Трябва заедно да разберем следното и да му бъдем верни докрай: всъщност онова, което правим в своето всекидневие, загрижени да не пресекнат, да не бъдат „затлачени“, а да останат чисти и бистри изворите на живота ни, ще бъде автентичния смисъл на нашето усилие.
Част II: Времето „в“ мен
3. Пътят като символ
3.1. Животът е пътуване. 3.2. Времето, отредено за земен живот. 3.3. Екзистенциалните измерения на „битието-сега“. 3.4. Път към неизвестното. 3.5. Лична „одисея“. 3.6. Ситуацията „избор на път“. 3.7. „Кръстопътищата“, ситуирани в нашето съзнание. 3.8. Мисленето ни пренася в бъдещето. 3.9. Миналото иска да определя бъдещето. 3.10. „Вървенето напред“. 3.11. „Станалото — станало, не може да се върне“. 3.12. Уповаването на съзнаването. 3.13. Човекът и човешкото
Човешката представа за път, по който уверено или със съмнения вървим, непосредствено възниква от интуициите за време и живот. Затова нека й отделим дължимото внимание; тя е изпълнена с пребогат смисъл, за който е полезно да си дадем отчет, да го „включим в сметките си“.
Всеки един от нас така или иначе е пътник, следващ своя път. Защото, ясно е,
„нанякъде“, в този смисъл ние сме „пътешественици“, лутащи се из полето на живота. Така нареченото поле (или „пространство“) на живота е „мястото“, в което ние проправяме своя пътека — или пък се присъединяваме към вървящите по отдавна проправен, утъпкан от мнозина и широк път. От друга страна времето, отредено за земен живот, ние употребяваме за вървене по някакви пътища, за отдих и почивка от време на време „под някоя сянка“(или пък задоволявайки жаждата си — като пием „от водата на някой извор“), а също и за мъчителни съмнения и колебания — когато сме стигнали до кръстопът, на който или няма „пътни знаци“ и посоки, или пък дори и не срещаме други пътници, връщащи се „оттам, накъдето сме се запътили“. Ако разберем човешката представа за път, ние можем да се изпълним със съзнание за смисъла на неуморното вървене по кръстосващи се и пресичащи се пътища — не толкова в пространството, а най-вече „във“ времето — наричано живот, човешки живот. В този смисъл пътят е представа-символ, обединяваща в себе си много и значими измерения на човешкото битие, вкоренени дълбоко и „заложени“ в нас. Тези
дълбоко свързано с „битието-тук“, са темата на всяко вникване в символа на пътя. От нас се иска вглъбяване в нея — за да почерпим сила и вдъхновение, така потребни ни във все пак уморителното вървене по толкова много добре познати и в същото време неведоми пътища, за които усещаме, че са неизвървяни от нас самите, от всеки един поотделно.
В един момент разбираме, че сме в началото на този конкретен, оттук започващ път, който някога ще ни изведе в неизвестното. Дотук сега ни е довел пътят, по който сме вървели доскоро, за който също предварително не сме знаели къде ще ни изведе и кога ще свърши, ще се „прелее“ в друг, засега неизвървян път. Не са интересни толкова особеностите на пътя (тесен, широк, прав, гладък, каменист, „селски“, „царски“ и пр. ли е той), важна е посоката, а също и времето, необходимо ни за да го избродим. Тези, които се влияят от това утъпкан ли е пътят (а забравят за това накъде води!), не избират своя път според „същината на работата“, а по случаен признак — казано е, че посоката определя най-важното в пътя. Най-добри са пътищата, които пряко водят към своята цел — дори и да са съвсем неудобни за вървене; а хубавото им е това, че пестят време. От друга страна всеки път е проправян някога от „първи пешеходци“, тръгнали случайно или неслучайно нанякъде, а след това последвани от някой друг или от мнозина. Ние използваме обикновено „готовите“, дадените ни наготово пътища — за да не губим излишно време в проправянето на нов, който (ако е добър) отдавна щеше да бъде прокаран от някой. Дали това съображение не е причина „да не ни излизат сметките“ с времето е отделен въпрос, на който засега не можем да отговорим.