Изглежда, че пътят съществува заради пътниците също дотолкова, доколкото и пътниците съществуват заради пътя, те са неразделни. Затова изоставеният път е прекалено тъжна гледка пред очите на случайно (или „закономерно“) минаващия или заблудил се пътник — който бързо тръгва нанякъде — за да избяга вероятно от изведнъж овладялата го печал и меланхолия. Има странни пътници, които бродят напосоки в пространството между пътищата, осеяно с безброй пътеки, направени вероятно от такива като тях или пък от заблудили се, но търсещи своя път (впрочем, по пътя или по пътеки е по-интересно да се върви?). Защо го правят, за тях не съществува ли „пътят, по който всички вървят“? Може би тези странници нямат друг избор: за тях вероятно е непоносима тълпата, която уверено и без съмнения върви по гладкия път. В същото време, ясно е, всеки от „заедновървящите“ е неспособен да понесе самотното вървене по някакъв едва-едва забележим път в същата степен както странникът-самотник не може да понася компанията на някаква неизвестно защо така уверена върволица от пътуващи към непонятното. Нека добавя е това, че всеки път, на който сме в началото, е
познати ни са само пътищата, по които се връщаме, а не тези, по които за „първи път“ поемаме нанякъде. Но и това е относително: връщането е чиста загуба на време и рядко се „практикува“, най-често извървяваме докрай, до „ново начало“ погрешно избрания път, а тези, които идат по него срещу нас, също не са връщащи се, тяхната посока просто е различна. Но те все пак са изминали това разстояние, което ни предстои. Затова, срещайки по своя път такива „връщащи“ се (от наша позиция) хора, ние старателно се вглеждаме в лицата им с надеждата да разберем струва ли си изобщо да се върви нататък, няма ли да е напразно вървенето, което ни предстои и което едва сме започнали — а също и дали ще ни стигнат силите да извървим неизвестните, възможно изтощителни пространства и разстояния. Във всеки момент на своето пътуване изпитваме неувереност и колебания, подхранвани тъкмо от гледката на „идещите срещу нас“: защо например те „бягат“ и „напускат“ онова, към което ние сме се насочили и се стремим; как така за нас е привлекателно онова, което за тях е нещо, което е за предпочитане да си „по-далеч от него“; има ли смисъл изобщо да се върви нататък, където други са били, но не са пожелали да останат; не е ли по-правилно наникъде да не вървиш щом като гледката на „щъкащите“ натук-натам пътници е така тъжна, навява усещане за абсурд и т.н. Но пътешествията ни — и във времето, и в пространството — така или иначе са наша
която предприемаме на свой риск и отговорност. По нейните пътища ни очакват изпитанията, вероятно търсени от нас самите без да знаем защо, лутанията и изморителните „изкачвания“, срещите с непознати хора със сходна на нашата съдба, желани и нежелани преживявания и събития, случки и преживелици, изкушенията и неочакваните беди, радости и тревоги, без които животът едва ли си заслужава усилието. Едва ли има пътища, за които е възможно предварително да знаем къде извеждат и особено какво ни чака по тях, всеки път е път към неизвестното, което тайнствено и магнетично ни привлича. Едно поне е сигурното: пътуващите са „по-важни“ от пътя, без тях пътят ще запустее и скоро ще престане да е път, ще загуби „очертанията“ си и дори посоката (посоката я даваме ние, щом тя изгуби за нас привлекателността си, и пътят умира), пътищата са „живи“ докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират — подобно на нас, хората. Всяка одисея, подобно на оная, първата, „одисеята на… Одисей“, крие в себе си елемент на безнадеждност, който обаче не бива да ни завладее — ако надеждата умре… „и ние ще легнем на пътя да умираме“, но до този страшен момент „щъкаме“, какво друго да правим; и ако „одисеята на Одисей“ свършва щастливо, то финалът на нашата е „нещо, за което предпочитаме да не мислим“ (смъртта), но точно затова са интересни и привлекателни тъкмо „спирките“, „междинните цели“ и „станции“, където се намира онова, заради което изобщо вървим и т.н. Ето че „пристигнахме“ до най-главното, от което зависи всичко останало, а именно