Всеки ред от тази книга е написан с вдъхновение. Чувството, което ме движеше при написването й — а негов израз е самата книга — не може да не породи същото настроение и в душата на този, който е решен да я прочете докрай (нали времето изобщо не ни стига?!). Бидейки уверен в твоя благосклонен отклик, уважаеми читателю — темата поне заслужава това — се надявам да извиниш неизбежните недостатъци, които обикновено има всяко осъществяване, заело се с такава грандиозна, наистина прекалено амбициозна задача. Смятам обаче, че тъкмо голямото заслужава повече усилия, надеждата е, че само то може да ги оправдае; малкото, дори и подложено на извънредни усилия, може да ни даде винаги само нещо незначително.
Първата стъпка винаги е решаващата. Тя обаче трябва да бъде направена навреме, а не когато е късно. Пътят, който ще ни изведе при самите себе си, трябва да бъде поет без колебания, решително, с дължимата смелост.
Ако тази книга помогне за разсейването на някои съмнения, неотменно съпровождащи земния ни път, то нейната задача е изцяло изпълнена.
26 април 1998 г.
Авторът
Част I: Времето, аз самият
Въведение: „Потопеността“ ми във времето
Малко е да се каже, че сме „потопени във времето“, но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме „извън“ времето, а сме „във“ времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ „времеви поток“, който ни „носи“ нанякъде, най-често към неизвестното, понякога — в по-редки случаи — и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… „мен времето не ме засяга“ или пък че „то не ме докосва и затова не ме интересува“, то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван „бог“ и „олимпиец“, поставящ себе си извън времето — а следователно и извън общността на смъртните — не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката — „ние сме потопени във времето“ — още тук показа своята недостатъчност.
Тогава да тръгнем от следното: ние сме „изтъкани“ или „просмукани“ от времето, то не е „около“ нас, но и „вътре“ в нас. Оказва се, че не ние сме „във“ времето, а времето е „в“ нас, и в този смисъл „от него не можем да избягаме“ (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази „неразличимост“ на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла
от които отърване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те „подмолно“ мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние „отпъждаме“ от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това като че ли „неразрешими“ проблеми — за да се впуснем в „борба“ и с „титанично усилие“ да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало. Ясно е, че в края на краищата „всичко си идва на мястото“ — а нали животът по начало е на първо място?! — но „заплитането“, което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното „за по-добро време“, подбирането на „лекото“ и „лесното“ — но също и незначителното, незаслужаващото усилията си — търсенето на известни, „стандартни“ решения на нашите лични и уникални („безподобни“) жизнени ситуации, инертността и „чакането“ нещата да се подредят „от само себе си“, без нашата енергична намеса, подражанието на другите, на „лесно справящите се с живота си“ (но с техния си живот!) и така нататък са предпоставките за възможно сгромолясване на строеното върху нездрава почва, за категоричния провал, който сами си устройваме, опитвайки се да „надхитрим“ живота. Животът поставя пред всеки нас изисквания, на които отговаряме тъкмо според себе си, а не „вкупом“ и не „всички заедно“: всеки поотделно е призван да се справя със своя живот, затова тук… извинения не се приемат. Живеейки, ние се увличаме от живота си, забравяйки обаче главното: това е моя живот, животът, чиито извори намирам в себе си, в своето сърце, накрая, животът, който аз правя — поемайки цялата отговорност за него. От това фатално забравяне следва всичко останало, особено също толкова съдбовната нагласа да чакам животът ми „да става“ или да се „случва“ независимо от мен самия, а именно „както дойде“, „както стане“, „както се получи“ и пр. Да „извадиш“от живота на един жив човек тъкмо живеещият — а тук всъщност точно това става — нима това не е