като проект или „план“, но, от друга страна погледнато, това пренасяне не е така „наситено“ с непосредственост и пълнота, каквито има практическото вървене по прашния, огрят от слънцето и водещ към хоризонта път. За да решим въпроса за смисъла на това мнимо вървене чрез мисълта по някой „неизвървян“ път трябва да прозрем скритото в така нареченото пред-ставяне (пред-ставане!) на всичко, което искаме и може да видим ако сме там, на самия прострял се пред нас път.
Пред-става, както сочи самата дума, е нещо, което имаме, с което разполагаме преди да е станало онова, което се мъчим да си представим: пред-ставим. Пълната форма на тази дума е, вероятно, „пред-ставане“, станала после „пред-ставяне“, „пред-става“. Щом има пред-стави, прехвърлящи ни в бъдещето „преди то още да е станало“ (когато стане, то вече не е бъдеще!) или дори „преди да е имало намерение изобщо да стане“, то кое тогава е „след-става“? Станало е нещо, ние сме били там, участвали сме, правили сме го, а след това имаме в спомена си „следа“ за станалото, т.е. тъкмо „след-става“, която неточно обикновено наричат… „представа“(!). Понеже липсва дума, условно тук предложена като „след-става“, и в двата случая употребяваме думата „представа“, което, видя се, не е съвсем коректно, по-точно е съвсем некоректно. Приемането, че съществуват „два рода представи“ — за вече станали неща и събития, които помним (спомени) и за предстоящи неща и събития, които чрез мисълта и особено фантазията ни се налага да предугаждаме — „спасява“ отчасти положението, въпреки че не решава проблема. Съществуват, значи, минали събития, закрепявани за съзнанието в спомена, и бъдещи събития, в които се пренасяме напред в биващото, но „нестанало“ — и това е основата на представянето. Пита се, откъде нашето съзнание „взема материал“ за образуването на своите представи? Коя е основата, от която израстват така разнообразните ни представи за бъдещето, т.е. за онова, което не е, но ще или трябва да бъде? Ясно откъде, от миналото, затова можем да кажем, че
поне в сферата на съзнанието (представянето), а оттук — и в сферата на „реалното ставане“ на живота. Какво следва от това?
Представата ни пренася в бъдещето на основата на миналото, на „вече-билото“, закрепено в спомена и паметта. Представяйки си (мислено) един път, нашето съзнание се опира на вече и някога преди това извървяни пътища, комбинирайки избрани от него детайли и фрагменти и „конструирайки“ един път, по който не сме вървели и вероятно никога не ще вървим (а не вървим ли винаги само по такива пътища, които преди това са били проправени само в съзнанието, а след това от него „са се разпрострели“ и по белия свят?!). Обремененото от миналото съзнание по този начин строи нездрав мост към бъдещето, което не трябва да зависи от нашите „след-стави“ за него, а само от „пред-ставите“ ни. Всеки път е различен от всички останали най-вече по посоката си: глупаво е да се прекарват паралелни пътища, водещи в една и съща посока. Пътищата, както разбираме всички, се различават по посоките и целите, които преследват, но също и по особеностите на „терена“, които (макар че не са кой знае колко съществени) също предполагат съответните различия. Но дори и пътищата да не бяха така различни, то нали самото вървене е поредица от „уникални актове“, разгръщащи се във времето, нали то е „веднъж ставащо“, сега и никога повече разгръщащо се, невъзвратимо и затова непредставимо, несъпоставимо и дори несравнимо? Тази уникалност на поредицата от стъпки и крачки, всяка от които става само в този момент, не буди никакво съмнение и се приема без затруднение. Това е така защото вървенето се „разполага“ не толкова по пътя, колкото „във времето“, което го прави именно неповторимо, само сега ставащо, осъществяващо се в една конкретна последователност и подвижност, която замира след реалния акт на правене на „тази“ крачка, а след това на друга и т.н. Как тогава да си представя нещо, което никога досега не е ставало и само вероятно предстои да стане? (Но ще стане само ако поискам да го предизвикам, да му дам живот и битие, да го сътворя, „извиквайки“ го от съзнанието си и „давайки му път“ в практическото „извън мен“?!) Не мога да пренасям особености на вече станали събития върху други — още не станали, а също и такива, които може и да не станат изобщо или в едно близко бъдеще. Основната пречка пред такова „пренасяне“ е тъкмо уникалността и неповторимостта на разгръщащото се събитие, което никога повече няма да се повтори — нека да подчертая това още веднъж. Тук става дума за нещо твърде значимо и съществено: не трябва да смесваме безразборно „ставане в съзнанието“ и „ставане извън съзнанието“, „илюзия“ и „действителност“, „възможност“ с „необходимост“, „посредствено“ (опосредено) съзнание и представа с непосредственото съзнаване на „ето-сега“ ставащото събитие, което се съзнава, че може да стане само веднъж и т.н. Това, че съзнание и действителност в непосредствено ставащия жив акт са неразчленими и взаимно се предполагат, не ми дава правото на основата на едното (съзнание) да предпоставям другото (външно битие) — при това в едно друго време, в което първата неразделност вече принадлежи единствено на паметта, но не и на актуалността. Между „вътрешно“ и „външно“ съществува ясно очертана граница, която не можем да преминаваме произволно: времето със своите само веднъж ставащи или протичащи мигове категорично ни забранява престъпването на посочената граница, смесването на ставанията и техните последователности, подмяната на външното битие със забягващото напред съзнаване. Казваме често