или пък „Казана дума — хвърлен камък“, но при представянето става нещо друго, не обаче действителното (от действие) събитие в неговата жива „процесуалност“ или разгръщане, което преди да е станало непълноценно си представяме. Ставането е развиващ се пред очите ни акт, в който сме въвлечени и активно участваме, представата за нещо предстоящо, изградена на основата на спомена за отдавна станали и „изчезнали в небитието“ неща, е само представа, т.е.конструкция на мисълта, която борави и оперира с устойчиви, нетечащи, непроменливи, неизменни структури и образувания. Действителното в представата е само съзнаването като проява на битие, но не като действие, което ме ангажира изцяло, не като „външна практика“ (друга форма на битийстване), а между двете има точно фиксирана граница. Едното е само желано и дори „предвкусвано“, докато другото е сбъдване (или несбъдване) на желаното, върху което обаче влияят и други фактори (не само нашето искане и копнеж) — и това винаги трябва да се има предвид. Вярно е, че и мисленето е битие, не само „действителното ставане“ във външната дейност, но на човека не е дадено „светкавично“ да превръща желаното в действително, мисълта си в „непосредствено налично битие“, проектите си във външна реалност и т.н. — последното, ясно, е качество на безкрайно по-мощна от човека реалност (Бог), то затова не е по силите на човека. Следователно
при игнориране на границата между вътрешно и външно води до това, че ние си мислим, че нищо повече от това, което вече ни се е случвало, няма и не може да ни се случи, но това не е така: по всеки път ни дебнат изненади и изпитания, ако ги нямаше, струваше ли си да предприемаме изобщо пътешествия, да поемаме по нов път, да правим крачки към неизвестното? Рамката на вече станалото, известното, преживяното, случилото се и пр., в която е оковано мисленето, бива разчупена без остатък от изпъстреното с изненади, новост, неочакваност и неизвестности „реално ставане“, което едва ли можем да предположим, основавайки се на отдавна минал опит. Повтарям, все още е открит въпроса за това кое е „по-реално“ — вътрешното или външно ставане, мисленето или сетивната дейност, съзнаването или „правенето“ като „физическа практика“; но границата между двете трябва винаги да се има предвид, ако я заличим, настъпва хаос, тогава „всичко е възможно“ и… „нищо не е възможно“! Същото се отнася и за границите между минало, настояще и бъдеще. Също както при играта на покер, например, ако залагаме на вече случили ни се и на тази основа очаквани фигури, гарантирано губим и се проваляме — понеже изключваме неочакваността, играта на случая, „късмета“, изненадата — така също и неизбежно се проваляме и при залагането на представата за неизвървян път, изградена на основата на вече извървяни и затова познати пътища. Ето защо е коварно да се опираме на „след-стави“, а не на истински „представи“, ето защо не бива да ги смесваме; това е многозначително!. Общата представа за път никога не може да улови уникалното, неповторимото и веднъж станалото (особено пък онова, което ще стане в едно ново бъдеще, което изцяло зависи от нас самите) тъкмо във вървенето, в непосредственото разгръщане на ставането именно сега, а не някога и изобщо. От друга страна