са символи на една безкрайно динамична реалност (а това сме „самите ние“, тези, на които сега или някога нещо се случва!), която никога не е равна на самата себе си (една и съща, неизменна, застинала, тъждествена винаги на себе си). Това още повече отдалечава представата и мисълта (или поне определен род представи и мисли: тези, които разчитат само на миналото!) от реалното и живота, от това, което е и каквото е: сега, в този момент — и никога повече. Затова времето, по тайнствен начин свързано и дори произлизащо от една такава кипяща от живот и динамика реалност — субективността, човекът — е така изплъзващо се на разбирането, е така подвижно и вечно течащо, неуморно в изменчивото си съществуване, не знаещо покоя и обездвижеността. Излиза, че съотнасянето с времето, което всъщност търсим непрекъснато, не е друго, а опит за съотнасяне със самите себе си, тоест за саморазбиране и дори за самосъзнание, за „самопознание“. Вникналият във вътрешната същина на времето е наясно със себе си, той за себе си вече не е една непонятна тайна, от която зависят всички други тайни; такъв човек е придобил увереност и доверие в себе си, някакво гордо „самодоволство“ от себе си, което поставя всяко нещо на неговото място. Не е ли „закопан“ тук корена на човешкото достойнство?
Но това е цел, към която водят не всички, а само някои пътища. Как да ги открием? Кой е пътят, който ще ни заведе при желаното, до онова, „без което не може“?
4. Решимостта за свобода
4.1. Сковаваща нерешителност. 4.2. Своеобразната „оптика“ на виждане. 4.3. Абсолютна гледна точка не съществува. 4.4. Предимствата на младостта. 4.5. Оптимизмът на началото. 4.6. Абсолютно „сигурният“ избор. 4.7. Рискове и възможности за инициатива. 4.8. Пълна увереност в бъдещето. 4.9. Могъщата сила, притегляща ни напред. 4.10. Спонтанен прилив на решителност. 4.11. Избор на самия себе си. 4.12. Изборът на път в своето бъдеще. 4.13. Бъдещето е живот, започнат отначало. 4.14. Пътуване към самия себе си. 4.15. „Да бъдем себе си по най-добрия начин“.
Вътрешните дефекти на представянето и представата, обременена от миналото, от вече станалото, за които стана дума (а и други такива могат да се намерят при по-голямо вникване в проблема) са непоправими и неотстраними: непосредственото ставане превъзхожда представянето не само с живост и конкретност, но и и със своята откритост към бъдещето, а оттук — както ще видим — и към свободата. Същевременно много зависи и от това как си представяме нещо, което не е, но по наша преценка трябва да бъде; ако съумеем в представите си да уловим хоризонтите на бъдещето (не обаче на… миналото, не като „след-става“), то това вече е истинското предназначение на автентичното представяне. Мислещият автентично свободно се пренася във „всички времена“, той не е слуга на миналото, а е открит най-вече към своите шансове в бъдещето. Обремененият от миналото си обаче не е предразположен към свободата, той мъкне със себе си прекалено тежък товар, който го приковава — заради силата на „тежестта“, вероятно — надолу, към „ниското“ и земята. Отдаденият на бъдещето и скъсалият с миналото си човек в същата степен е отдаден и на свободата — и затова е „при себе си“, при живата си непосредственост, устремена към своето да бъде и готова за неговите предизвикателства, изненади и изпитания. Разбирането на всичко това все още ни предстои, нека да имаме търпението да извървим „отредения“ до него път.
Стоейки в размисъл на кръстопътя, ние интуитивно предчувстваме несъстоятелността на представянето и се овладяваме от неприятното усещане за безсилие. Искаме да изберем по-добрия от многото неизвървяни пътища, но се „улавяме“ в безпомощност, която поражда една