те не познават примирението на края, на което са способни само „истински живелите“. От друга страна това, че някои от вървящите по пътя са свикнали с него (и се чувстват уютно, „безметежно“, „солидарно споделящи отговорността“ и пр.) съвсем не е предимство: защото те един вид са станали „привързани“само към една посока, несвободни, нямащи решителността да сменят посоката и да се откажат от извървяното — което наистина е чиста загуба на време, но същевременно пък прояснява погледа, помага ни да виждаме по-ясно нещата в истинската им светлина. В другия случай намиращите се в някое начало се чувстват в по-изгодна позиция — въпреки че са по-неуверени. На тях им остава само да се осланят на своята интуиция, на порива на собствената жизненост, която безпогрешно им показва техния път — и на основата на дълбоките вътрешни ресурси на личността (дарби, способности, предразположености, искания, воля и пр.) уверено, с настроение и вдъхновение да поемат към своето бъдеще. Тук особено важна е отдадеността на своя, истинския и така силно жадуван път — „пътя, за който, изглежда, съм роден“. Изборът на път е дело на интуицията, „даваща криле“ на волята, интуицията, която съкрушава разяждащите душата съмнения и особено нерешителността, подхранвана от винаги неуспешните опити за „разсъдливо“ и дори „рационално-представно“ избиране (при което никога „сметките не излизат“). Обикновено сме склонни да си мислим, че ако можехме да заложим на
на онова, което ни „чака“ по пътя, то едва тогава бихме се почувствали „напълно свободни“ от усещането за неувереност, от време на време преминаващо в съзнание за безнадеждност. Тази нагласа обаче се оказва — в светлината на казаното — напълно безпочвена, настроеността към „абсолютната сигурност“ е илюзия на разсъдъка, която не издържа и най-елементарна проверка. (Не може всичко да се… „изчисли“ в едно бъдеще, бъдещето не може да се планира, то зависи от фактори, които не зависят от нас, налице е „преплитане“ на условия, което не може да се предвиди и пр.) Ето една възможност за показване на илюзорността на „винаги кривите“ сметки на разсъдъка относно „подредбата“ на един живот и на едно бъдеще. Очакващия сигурност и „опознати възможности“ си мисли, че знае какво ще се случи по пътя, какво „там го чака“ — чака човека, „разсъдливо избрал своя път“ и разсъдливо вървящ по него, потискайки всички съмнения; но очакващото ме по пътя е нещо, което не е „готово“ до моята поява „там“, при това в съответното време, то е нещо, в което аз също съм призван да взема участие, дори да го „извикам към живот“, да му придам непосредствено битие, просто казано, да го направя; следователно „сигурното очакване“ не е друго освен израз на недоверие, подценяване и елиминиране на вървящия — от неговия път, пътя в неговото бъдеще. Но „изваждането“ на човека от неговото бъдеще всъщност води до абсолютна несигурност, т.е. до точно обратното на очакваното (нещо ще стане само ако аз съм там и аз го направя, без мен „всичко е възможно“, „няма нищо сигурно“ и пр.; нали ако мен ме няма в… моето бъдеще, то тогава наистина всичко може да се случи (но и тогава всичко ми е изцяло безразлично!), нали върху мен се крепи моето относително сигурно — защото зависи и от мен — бъдеще, а не върху неизвестно какво. Тогава откъде ще се вземе „абсолютната сигурност“ на знанието, което е извадило от бъдещето ми единственото нещо, което (ако не може да се знае) поне може да се чувства непосредствено, а именно — аз самият, мене, моята субективност? Разсъдъкът е безсилен пред живота и ако има чест, то трябва да занемее — и да престане да се меси в неща, които не разбира, които не са „негова работа“ (Кант, който доказа защо това е така, нима е съвсем забравен?!)…