И така, знанието се опитва въпреки всичко да надмогне и унищожи свободата на избиращия със съпровождащите я
безпокойства и изпитания, надежди и изненади, а това е удобно тъкмо за „разсъдливите“, които не разбират и се плашат от неочакваността (а тя е истинския „привкус“ на свободата за всеотдайно обичащите я, за влюбените в нея). Ясно е, че в гърдите на тези последните се надига мощно неприемане на идеала на такава „регулирана“ и прекомерно сигурна в себе си, „знаеща“ бъдещето си и самонадеяна „свобода“ — свобода, доближаваща се по естеството си до несвободата, която носи в себе си още по-кардинално усещане за празнота и неудовлетвореност, а също и несигурност. (Затова, впрочем, вярващите в съдбата — а не в свободата — са така неуверени в себе си, затова тяхното бъдеще, като независещо от тях самите, е обвито в абсолютна непроницаемост, в един мрак, в който не се вижда никаква светлинка; как да разчитам повече на това, което „ще ми кажат картите“ или… утайката от кафе, отколкото на… самия себе си?!) Стремейки се да добием
на почвата на знанието и на отказа от свободата (на рационалното „подреждане“ и „регулиране“ на живота си), ние постигаме точно обратното на желаното: постигаме абсолютна неувереност, несигурността като такава, безпомощността пред едно бъдеще, което не зависи от нас самите, а от неизвестно кой и какво. Коварното при това е, че само си мислим, че желаем подобна пълна увереност в бъдещето, докато в същото време (и без да знаем това!) душата ни като цяло — с изключение на своеволния разсъдък — съвсем не я желае и приема, упорито се съпротивлява и не желае да я направи свой „жизнен модус“, разбирайки и предусещайки някаква страшна заплаха за себе си, за своята суверенност и свобода. Дори и ако разсъдъкът е успял да стане господар и тиранин на една душа, то останалите душевни сили (чувство, воля, интуиция, въображение, безсъзнателните копнежи…) трудно могат да се примирят с подчиненото си положение и с незачитането си, поради което отмъщават на разсъдъка — и така предизвикват все по-овладяващото душата чувство на неудовлетвореност, празнота и несигурност. Затова тази така наречена абсолютна увереност на съзнанието и разсъдъка — формиращи „точната пред-става“ за неотклонен път в бъдещето — се оказва абсолютно фиктивна и непостижима, а нейната „обективност“ (като лишеност от пълноценна субективна увереност на цялата душа и личност) всъщност е празнота, „дупка“ в празното, тъмнина в мрака и пр. В същото време ние даже в излишък притежаваме — на почвата на интуицията и вярата — необходимата ни субективна увереност, позволяваща ни да вървим по избрания път без непрекъснато да се оглеждаме във всички посоки (с надеждата да видим и намерим „по-добрата“, „вярната“, „истинската“, „правилната“ и пр.). Интуитивно увереният пътник (на който не са нужни „доказателства“ и „убеждавания“) никога не може да бъде разколебан от някакви епизодично и случайно появяващи се в съзнанието „съображения“ и мисли, опитващи се да го обезсърчат или обезнадеждят (казах, че „разсъдливо“ съвсем не може да се върви напред, по този начин може само да се стои „насред пътя“: когато са ни овладели непоносими раздвоения, пълна неувереност и невъзможност да се направи и една стъпка, когато е настъпила „парализа“ на съзнанието и волята). Но чувстващият със сърцето си верността на посоката усеща в себе си
към някаква крайна цел, за която изобщо служи нашето бъдеще, а също и непрекъснатото усилие, наричано живот. Тази сила извира от дълбините на сърцето и душата ни, тя не се влияе от вечно разколебания, раздвоен разсъдък и от съответстващото му аморфно, а също и нещастно съзнание. Знаенето на една пораждана в пределите на това съзнание и предпоставяна съзнателно-разсъдъчна цел игнорира структурирането на нашите пътища съобразно опита на „актуалното вървене“, на действителното движение в поредицата от мигове, в които тъкмо неочакваното и спонтанно възникващото стимулира свободата и решителността ни. Само така се появява и укрепва усещането, че не сме жертва на времето, а че разполагаме непосредствено с него, т.е. че то е наше — и не е извън нас. Това е така, защото непосредствено преживяното, почувстваното, разбраното и почерпаното от живота в неотделимата от него времевост, добитото в изпитания и рискове, в които си бил сам и си могъл да разчиташ единствено на себе си, е именно личностното и личното — и в този смисъл е нещо, което не може да бъде заменено от нещо друго; затова последното навеки превъзхожда всичко останало, в това число (и особено) построенията на голия разсъдък, изхождащ единствено от самия себе си, от своята ограниченост, от своята (на тази основа пораждана) неадекватност спрямо живота, която с право може да се нарече жизнена непълноценност. Горко на човека, който е решил да се „оправя“ в живота си само чрез разсъдък, който гледа на живота си „разсъдливо“ — такъв не ще узнае никога що е блаженство, радост и удовлетворение; той ще изстрада жестоко това, че е подценил своята цялост, сиреч себе си — като едно неоценимо богатство от сила и възможности…