и в този смисъл е нов живот, живот, за който току-що — избирайки според себе си — отново си се родил. Затова не е вярна разпространената „разсъдлива мъдрост“, че ние се раждаме „само веднъж“, при това „без някой да ни е питал искаме ли да живеем“. Напротив, ние се раждаме всеки ден за живота си, избиран в перспективата на бъдещето; всеки Божи ден — от отварянето на очи сутрин до „примирането“ ни в дълбокия покой на нощта вечер — ние започваме живота си отначало, при това изцяло свободно избирайки го и поемайки цялата отговорност за него, за своето бъдеще също. Пътят в това бъдеще става моят път по същия начин, по който аз решавам да остана при самия себе си в своето бъдеще — тръгвайки „нататък“, а не „изобщо“, не в някаква друга, случайно или пък „капризно“ избрана посока. Това, което ме води по моя път (или това,към което ме води моят път), целта и краят на моето сега избрано пътуване, всъщност не е нещо външно по отношение на мен, а по странен начин съвпада с мен самия. По този начин движенията по различните пътища на живота, вървенето по тях на безброя пътуващи, не е нещо кой знае какво ставащо, а е онова непреодолимо, съдбовно, но точно затова възвишено (и възвишаващо ме нагоре!)
от което никога няма да се откажа. Историята на всеки един живот е пътуване към „заложената“ от нас човешка същност (съвпадаща с първичната сила и „потенция“ на живота, която ни е отредена), но която може да съществува единствено по начина, който ние й придаваме: тя съвсем няма да се „случи“ ако се откажем от себе си и се оставим на нерешителното стоене на някой кръстопът, търсейки чрез своята безплодна хитрост път към „нещо повече“ от това, което всъщност сме — и можем да бъдем. Не всичко е възможно за човека, не всяко бъдеще ни е отредено, за всеки от нас е налице само едно автентично бъдеще, което уверено трябва да „разпознаем“ сред безброя възможности — изхождайки от това, което Бог ни е дал и което ни предразполага към това, но не към всяко бъдеще. Мислим си, че в предприеманите пътешествия и пътувания можем „да надхитрим“ битието — като се опитваме да сътворяваме себе си извън това, което сме и можем да бъдем (от това, което ще бъдем, се определя бъдещето ни, а не обратно, езикът тук ясно показва как стоят нещата!); илюзиите относно себе си обаче никому не са помогнали. Но в нашата власт е единствено това
тоест по начин, който най-пълно съответства на нашата вътрешна същност, на това, което сме и което необходимо ще бъдем. Затова всички накрая на пътуването си стигаме до себе си — неизбежно и „непоправимо“ — а не до нещо, което по начало е било извън нас, но което сме си позволили да си „примислим“, излъгвайки най-вече себе си. Мнозина обаче вместо това си представят (и предпоставят) някакво илюзорно „откъсване“ (бягство) от себе си, отиване на „друго място“, надмогване на себе си до степента да не се… познаят и дори „основно“ правене на себе си тук, на този свят — което е симптоматично за дълбоката им жизнена непълноценност и неудовлетвореност, на която нямат намерение да отговарят „по същество“. Така подобни хора продължават „да влачат“ след себе си едно бъдеще, което им е абсолютно непонятно, което всеотдайно ненавиждат, но от което не могат да се отърват…
Но бъдещето е пред нас, не бива да допускаме да остава преждевременно… зад нас: нима не е страшно да остарееш преди да си бил млад?!
Ала всеки носи своето бъдеще в себе си, то не може да е някъде другаде…
5. „Другият Адам“
5.1. Изборът на първия човек. 5.2. Значимите моменти на случилото се тогава. 5.3. Могъл ли е Адам да не откъсне плода на познанието? 5.4. Адам съвпада със своята свобода. 5.5. Възможността против „предопределеното“ бъдеще. 5.6. Автентичният Адам. 5.7. Адам е бил оставен да решава сам. 5.8. Свободата на първия човек. 5.9. Рискът, който Адам без замисляне предприема. 5.10. Потвърждаването на самия себе си. 5.11. Божият замисъл за човека. 5.12. „Подобаващото“ за човека. 5.13. Границите на човешкото. 5.14. „Градивото“ на живота: време и свобода. 5.15. Несъответствието със себе си. 5.16. Интуитивно предусещаната „себестност“ (самобитност). 5.17. Съзнанието за обреченост. 5. 18. Фаталната опасност да бъдеш…никъде.