която изобщо може да сполети човека?! Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: „какво толкова е станало“, „все пак не бива да усложнявам живота си“, „не бива да драматизирам“, „голяма работа — животът е пред мен“, „никога не е късно да започна отначало“, „нека се постарая да не забелязвам това,което ме мъчи“, защото „животът е наслаждение, а не самоизмъчване“ и т.н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че „всъщност това и е животът“, но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство. Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от „живеещото“, от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са
и душата, но от които сме склонни по-скоро да се „избавяме“, отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита „голота“, в тяхната непосредственост:
Кой съм аз?, а също „Кой аз съм?“. Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?
Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния,изтъркан въпрос: „Как си?“, на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?
Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат „Какво правиш?“. Знаем ли, разбираме ли — „реално погледнато“, „в действителност“, „безусловно“ — какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?
Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един „опасен“, дори „проклет“ въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея?
Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието, което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът?, с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството „всеотдайно“ и упорито го отбягва.
Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли „такова нещо“ — „истински“, автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.