Тук става дума за две перспективи, всяка от които е по силите на единия и другия, всеки поема избира посилната му перспектива и насока на живот, от Адам (нашия) не може да се иска и очаква нещо повече от това, което е — и което, вероятно, е трябвало да бъде. Сравнявайки автентичния Адам с другия, мнимия, свръхчовешкия Адам, ние допускаме очевидна грешка: единият е човек (и затова ни е толкова близък, затова в него ние разпознаваме себе си), а другият е нещо повече от човек, той е съвършен ангел — и затова си остава чужд за нас, някак си „нереален“. Ние не знаем дали и ангелите са изправени пред такива алтернативи, каквито познава живият човек — и какъвто без съмнение е бил нашият Адам, каквито сме всички ние, смъртните. Предполагам, че пред тях не стоят същите кръстопътища, потребността от избор на път (своя път), съмненията и безпокойствата, които са ни така близки и без които като че ли не сме „при себе си“. И тъй като Адам не е друго, той откъсва плода от дървото на познанието и с това стига до
като свободно същество, което не се задоволява с даденото непосредствено и „наготово“ блаженство, а иска да го заслужи, да го направи свое достижение — пък дори и с риска да го загуби безвъзвратно. Това, че не е знаел какво точно прави, съвсем не обезсмисля постъпката му, напротив, издига я неимоверно: свободата като знание и разсъдлива пресметливост не стои по-високо от свободата като страст, инстинкт, дълбоко вкоренен инстинкт, от свободата като дързост и пълна несъзнавана отдаденост. (Дали Адам би се решил да откъсне плода от дървото на познанието ако можеше да знае какво очаква него самия — и особено поколението му, невинните му потомци. Откъде тогава би „акумулирал“ така нужната му решимост? Могъл ли е „разсъдливо“ да избере пътя, който иначе с удивителна лекота е избрал? На тези въпроси вече отговорих: не, не е могъл, а и не му е трябвало да може — макар че и по начало така не може да се избира. И до ден днешен човекът избира точно по „модела“ или „матрицата“, зададена от Адам: „затваряйки очите си“, „хвърляйки се дръзко в неизвестното“ и с неустоима смелост, с една чисто човешка, но и „безумна“ решимост… Оказва се, че не е по силите ни да избираме, мислейки прекалено за последствията — противно на онова, което обикновено се мисли по този въпрос: но за мисленето друг отговор не е удобен. Ние, човеците, сме достойни за своя прародител.) Адам избира — и задава на всеки следващ човек — възможността да бъде човек, а не безсмъртен, но за сметка на това и „скучноват“ ангел (какъвто, без съмнение, би бил другия Адам; той също не би бил достоен за своя Велик Творец!)
Следователно станалото в известен смисъл не е „просто избор“ — от типа на т.н. „съзнателен избор на цел“, при който сме най-малко при себе си — а е
(Бог е създал в лицето на Адам човек, не нещо друго, но за довърши творението си е трябвало да го предразположи към свободата) и по този начин произлизаща от това, което той е, от неговата човечност, от естеството му, обричащо го да бъде човек, да има бъдещето на свободен човек. Адам не е могъл да реши другояче своя съдбовен избор именно защото е същество, обречено на свободата или, казано с думите на Сартр, човекът е човек, защото е осъден да бъде свободен. Ясно е, че е несъществена подробност това какъв човек е бил Адам; Адам е Адам и човек, нищо повече, нищо по-малко, а тъкмо човек с една автентична свобода, която трябва да бъде изстрадана — за да е истинска. (А ние, хората след него, трябва да търсим свободата си, противодействайки на разсъдъка, който съвсем не я разбира, който е неспособен на решимостта за свобода; на Адам свободата е била дадена непосредствено: поради това, че известният акт, първият акт на сега проточилата се и станала скучновата „пиеса на познанието“ все още е предстоял.) Днес обаче не е сигурно — тъкмо поради току-що казаното основание — че всеки човек би направил това, което е направил нашия прародител: някои от нас, сигурно е, биха си останали в Едем за да ядат наготово даруваните плодове и да не се терзаят много-много заради свободата, и малцина са тези, които заради плодовете на свободата биха зарязали райското изобилие — защото, както ни е посочил Адам, онова, което сам си постигнал и направил, то е ценното за човека, не е ценно даденото ни наготово. (Така, впрочем, е замислял човека и Неговият Създател, така именно творението му е завършено и е постигнало своята пълнота, своята човечност!) В днешно време не е достатъчно просто да си човек — ние, хората, сме станали „всякакви“ — а е важно какъв е този човек, на който предстои това или онова; защо е така ни предстои да изясняваме в оставащото от тази книга.