В този смисъл човешкото и дори
(засега няма да обсъждаме, казах, за кой човек става дума; тук е важна идеята за човека), „ангелското“ и „неангелското“, които у нас се намират в единство, подтикват Адам — и в негово лице човека — да направи първата стъпка по пътя на свободата, т.е.да поеме по пътя, в началото и края на който стои именно човекът: и с това историята вече е започнала. Излиза, че ако в началото на историята е бил този Адам, то по-късно и след това сред човеците се е появил „типа човек“, в който са размесени черти и качества както на този, така и на другия Адам, познанието има решаващото значение за това човекът да се раздвои на тези половини. Оттук пък следва, че смисълът на историята е да се върнем при автентичния и единствения Адам, като се освободим от нерешителността, кореняща се у другия, която пречи на нашата „безумна“ отдаденост на свободата. Ето затова „съдържание на световната история“ не е нищо друго освен „осъзнаването на идеята за свобода“ (Хегел), а едно такова осъзнаване се свежда до добиването на решимостта за свобода, която е имал нашия Адам, но която е липсвала на другия и която, уви, я носим по някакъв начин в душите си. Затова, от друга страна погледнато, ще си позволя да изкажа една парадоксална на пръв поглед мисъл, а именно че „за да станеш човек трябва да си… човек“, която не трябва да си остане неразбираема в разглеждания контекст. Смисълът тук е същия, който е имал предвид и великият поет и мислител на Германия (Гьоте), написал известната максима: „Стани това, което си!“, която точно показва посоката на всяко човешко вървене по пътя — по пътищата на свободата върху тази обляна от нашата пот земя.
Но нека да съсредоточим вниманието си върху „назрелите“ вече изводи от казаното дотук. Най-напред трябва да сме наясно, че
(като съществуване, живот) се определя от една неизменна човешка същност, задавана от свободата — и точно това не можем да избираме по същия начин, по който не е могъл да го избере и Адам (единствения). Всеки от нас върви — уверено, спонтанно, решително или пък с прекалено разсъдъчни и неразумни съмнения и колебания — по пътя на човека; друг път за човека не съществува, но този път (пътя на свободата), водещ към нас самите, необходимо се разпада на плетеница от пътища, сред които ориентирането не е лесна работа. Но оттук следва, че изборът на път е именно в тези граници, задавани от свободата, ако нямаше граници, то и самият избор би бил невъзможен. Дадени са ни само две условия на човешкото съществуване — време и свобода, наред със самия живот като първа неотменима предпоставка, но трябва да разбираме, че в някакъв смисъл
или са поне формата на живота за човека, формата, в която той се разпростира. Разполагаме само с тях — отредено време, крайно при това, и „дарена“ свобода — и ги употребяваме по избран от нас (и съответстващ с нас самите) начин: за да станем това, което искаме и можем да бъдем. Това последното съвпада — необяснимо защо — с това, което всъщност сме като „склонност“ в избора на възможности, като предразположеност към едно или друго, която навсякъде „носим“ със себе си — като жизнен потенциал, който ни е „отпуснат“ и пр. Човек не може да стане „всичко“, не може да стане онова, което си „науми“ или му „скимне“, той може да стане само онова, което е трябвало да стане, което рано или късно ще стане: подобно на единствения Адам. „Човекът е това, което иска да бъде“ — тази древна китайска мъдрост е толкова съзвучна с модерното разбиране на европейската мисъл, при условие че се признае, че „това, което човек иска, необходимо произтича от това, което той е“(Шопенхауер). Тук не става дума за някакъв извехтял и взет от „нафталина“ фатализъм, а по-скоро за „фаталността на свободата“, от която не можем да се скрием: също както и от себе си не можем да избягаме.