Разбира се, възможно е някой да иска нещо много повече от това, което всъщност е — и това означава, че „иска невъзможното“. Но има невъзможност и „невъзможност“, и невъзможностите са различни, както сме различни и ние, хората. Тук се стига до нова антиномия, която на повърхността изглежда като парадокс; казано е: „Блажени са искащите невъзможното“. Как да разберем мъдростта, съдържаща се в нея? Тук ще обърна внимание само на едната страна, необходима на разбирането, за другата е посветена цялата книга — защото тя трудно може да се „обясни“ и изрази с думи. Например някой може да иска никога да не умре, да живее вечно, което е в рязко противоречие с това, че е смъртно същество: значи той иска невъзможното. И затова казваме: „той иска невъзможното“, „това, което иска, няма да стане“ и пр. Изглежда е вярна тази преценка, и много други невъзможни неща може да искат мнозина, поради което се обричат на това „да не са при себе си“, а в празното, в „кухата безтегловност“. (Казваме: „Всеки камък тежи на мястото си“!) Едната страна е тази, че ако човек е „нещо“, то не е нужно да се отказва от себе си, но ако е „не кой знае какво“, то отказването му от себе си е съвсем разбираемо. (Извратеност е именно разминаването със своята „природа“ и същност, несъответствието със себе си, при което се иска не своето, а — обикновено — нещо повече от него, вещо, полагащо се другиму, който го заслужава защото е негово.) Затова
прави човека фалшив и неестествен, другояче казано — извратен. Такива хора вървят по измислени и в крайна сметка случайни, „капризно“ избрани пътища, които по тяхна сметка трябва да ги изведат не до тях самите, а до… „нещо много повече от това“, от това, което всъщност са, тъй като „повечето“ им изглеждало по-привлекателно, по-желано, дори по-екстравагантно, по-впечатляващо. Несъгласието със самия себе си в посочения смисъл трябва да се разграничи внимателно от естествената неудовлетвореност от себе си, която стимулира жадуваното от душата и човека търсене на самия себе си, тласкащо хората да вървят по своите си пътища. В първия случай се търси път, който да извежда не към (обикновено) нищожната същност на този човек, а към някаква „примислена“ („изфантазирана“) желана същност — с която… „да можеш да се покажеш пред хората“, да ги излъжеш какво всъщност си, да ги подведеш че си „нещо повече“ и т.н. Нормалната или по-скоро естествената неудовлетвореност от себе си израства на почвата на
на този човек — и затова тя е саморазкриване на това, което наистина си. Тя не е бягство от себе си, произлизащо от ужаса да признаеш себе си именно като „такъв“ (с всичко, което ти е отредено), тя е дръзновено търсене на себе си в рамките на даденото ти от Бога, т.е.в рамките на интимното и неизменно естество, от което си неотделим. Впрочем, думата „естество“ е безкрайно изразителна: „естество“, два пъти „есть“ („е“), форма на „съм“, другояче казано, на битие, съществуване; „преведена“ по един философски маниер, естество би трябвало да означава: „битие на онова, което е“, „битие на това съществуващо“ в неговата ист-ина. („Ист-ина“ също съдържа корена на „е“ и на „съм“, от „есть“, станало „ист-“!) От всичкото излиза следното тълкуване: аз не съм нещо различно от това, което съм, а двете съвпадат, аз съм аз в началото като възможност да бъда себе си, което после трябва да стане действителност на моето автентично и конкретно определено човешко битие; във всеки човек е „вложена“ като възможност една самобитна истина, на която той трябва — в съществуването си — да отговори изцяло, да я „покрие“ и постигне — нищо повече от това не ни е дадено, не ни е възможно да „правим“ себе си „из основи и по начало“, а само в определени граници, но и това не е малко; животът изглежда служи на това да разбера (да удовлетворя „любопитството“ си!) какво всъщност и наистина съм, т.е. да стана „истински“, „естествен“, „автентично съществуващ“ и пр., да отговоря на идеята за човек, на която съм дълбоко причастен (казахме, че „битие“, „истина“ и „идея“ изцяло съвпадат). Оказва се, че различието между двете форми на неудовлетвореност се заключава в противоположните посоки, в които в двата случая се върви. Извратеността, бягството от себе си е насочено не към своята истина и същност, а се „оттласква“ от нея и се отдалечава от своето естество, тук добри са пътищата, които водят далече от нас самите. В същото време търсенето на себе си и на своята истина се движи по пътища, които без излишни лъкатушения ни водят по възможност право към нас самите, които ни приближават, а не отдалечават от нашата самобитност, от естеството, дълбоко вкоренено във всеки един от нас. Но описанието на тези две насоки на движение в измеренията на времето все още ни предстои, тук само ги констатираме по-определено.