Ще добавя тук само това: искането да бъдеш, да стигнеш в своето бъдеще онова, което всъщност си, лежащо в основата на търсенето на самия себе си, съвсем не е някаква примиреност,
не е присъщо на това съществуване. Нашата свобода не се свежда до това да искаме „всичко“, свободата на човека има ясна граница: това, което можеш да бъдеш, основавайки се на онова, което си „изначално“, „по принцип“ и по начало, наистина и по един естествен начин (тъкмо себе си съвсем не бива да „насилваме“; най-напред към себе си трябва да сме свободни!). Напротив, свободата се корени в непреодолимото „аз съм аз“, което оживотворява съществуването на човека, избрал себе си за свой единствен и водещ ориентир. „Аз съм аз“ означава движение в ясна посока, без връщания назад, тук „указателни табелки“ не са нужни, а пътуването е смислено, съвсем не хаотично и не знаещо какво иска.Бягството от себе си (а бягащият от себе си не може да се опре на друго, освен на „общността“, на безличното, на дезиндивидуалността и дезиндивидуализацията), което толкова много хора, без да знаят това, непрекъснато „правят“, се определя от формулата „аз съм не-аз“ или „аз не съм аз, себе си“, която е формула на провала на личността и на самоунизеността, сама потъпкваща своето достойнство. Човек не може да бъде едновременно „навсякъде“, както и не може да върви по много пътища в едно и също време; да искаш да си „навсякъде“, дори най-малко на две места едновременно, означава да искаш да си никъде — ако можем поне веднъж да послушаме тук своя разсъдък. Поемайки по своя, по единствения път, който ни е отреден в този все пак кратък земен живот, ние се предпазваме от
тоест не при себе си. Изборът на път, който така или иначе непрекъснато правим, има две алтернативи: към себе си, от една страна, или пък към… „не себе си“, т.е.към нищото на безкрая, който ни обкръжава — от друга. Няма среден път, тук никаква хитрост не може да ни помогне: или търсим себе си — и в наше лице човека, подобно на Диоген — или се отказваме от себе си — подобно на онези, които му се присмивали; защото ходел „посред белия ден“ със запален фенер, повтаряйки „безумно“: „Търся човека, не виждам човека!“ (Той наистина не го виждал всред многолюдната, но безлика тълпа; а ние забелязваме ли го?!)
Но и във втория случай нещата не са кой знае колко различни: ако нищото е в основата на нашата същност (и за такъв казваме, условно, разбира се, че „той нищо не представлява“, „той е нищожен“ или направо „нищожество“ — стига да имаме право да го заявим, а това никой не знае), то значи бягството от себе си към нищото на безкрая пак е обърнато към… себе си, пак е търсене на себе си. Оказва се, че от себе си не можем да избягаме, навсякъде в своите пътувания „мъкнем“ себе си, макар че не винаги усещаме, а понякога с измамна лекота носим подобен нелек товар. В крайна сметка всяко пътуване е пътуване към себе си, остава ни по-нататък да обсъждаме как се движим в това единствено пътуване, което ни е отредено на този свят — и за този единствен земен живот, който тъкмо затова ни е така скъп…
6. Посоките в света
6.1. Пътищата на живота. 6.2. Животът е или успех, или провал. 6.3. Възхождащият в своя живот. 6.4. „Пропадането“. 6.5. Вътрешното естество на субективността. 6.6. Всеобщността на посоките. 6.7. Градация на ценностите. 6.8. „Всичко е относително“, „Няма абсолютни стойности“. 6.9. „Мировите места“. 6.10. Символиката на земята, морето и планината. 6.11. „Оптиката“ на виждане на света и живота. 6.12. „Приземеността“. 6.13. Силата на тежестта. 6.14. Конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност. 6.15. Шествието на свободата. 6.16. Простите очевидности. 6.17. Символическият „морски бряг“ на живота. 6.18. Вакханалия на чувствеността. 6.19. Духът на свободната телесност.