Ще говоря по-надолу за „мировите места“ или за — в един по-друг смисъл — „световните посоки“, разглеждайки ги в непосредствено единство с времевата реалност. Този ракурс, както ще се види, съвсем не е случаен: времето предполага движение (действия), движението се разгръща в пространството, пространството има посоки, „тръгването“ в една посока и пътят изискват време за достигането до целта, съвпадаща в крайна сметка с живота на движещия се, а този последния „разполага“ с определено крайно време за да постигне себе си — и т.н. Дълбоката обвързаност на времето с пространството (сега съм тук, а после — там; „тук“ и „сега“ взаимно се предполагат), явяващи се измерения на жизнената реалност и форми, в които тя се разгръща, не се нуждае от особени илюстрации и аргументации — тя може да се съзре с „просто око“, дадена ни е интуитивно. Дали времето е „четвърто“ измерение на пространството, негова най-нова за ума ни „координата“, или пък пространството е просто и външно допълнение на първичната времевост, нейна „екстериоризация“ и дори „гарнитура“, е въпрос, който тук не можем да решаваме. Аз изхождам от „едновременната“ даденост на единното „пространство-време“ (или „време-пространство“), която ни позволява да говорим както за „места“, „пътища“ и „дупки“ във… времето, така и за „мигове“, „продължителности“ и „моменти“ на… пространството — а също и за заменяемостта на двата значими модуса на жизнения свят изобщо. Великият Кант пръв разгледа времето и пространството като априорни (доопитни) форми на човешката сетивност, като форми, които дават субективните условия за явяването на нещата като „неща за нас“, тоест условия, пораждащи самата възможност за възникването на човешка представа за свят. Тази насока беше следвана от най-значимите философи на ХIХ и ХХ век; след Кант вече беше невъзможно да се мисли „догматически“ по тези основни въпроси, а неговата „коперниканска революция“ във философията, представляваща истински поврат, даде тласък на множество плодотворни решения. Но времето на „коментарите върху Кант“, под знака на които минаха два века, все още не е свършило — подобно на това както много столетия в историята на философията не бяха нищо друго освен… коментари върху Платон и Аристотел. Но аз няма да правя точно това, то не е моя цел; впрочем, да продължа по своя път…
Движенията по
предполага се, не са все „на равно място“, а стават „нагоре“ и „надолу“. Затова може да се говори за възхождане (когато се „катерим“ по стръмнини, когато се „изкачваме по-високо“), а също и за пропадане или „падение“, „падане“ — когато „слизаме“ от по-високо към по-ниско, т.е. движим се „надолу“.
Интуицията (от която и тук изхождам) също ни сочи, че когато възхождаме нагоре по някоя стръмнина, изразходваме повече сили, изкачването е мъчително, трудно, изморително, а също за него се изразходва и повече време в сравнение с „пропадането“ надолу или „слизането“ от по-високо, което става не само по-бързо, но и е значително по-лесно, по-малко „трудоемко“, то е с по-малък разход на сили. Изобщо изисква се много повече воля и решителност, психична и физическа сила, умения и желание при (у) възхождащия нагоре или у „катерача“, изкачващ стръмнини и вървящ по нелеки, виещи се към небето пътища и пътеки. Докато, ясно е също, всяко „падение“ или „пропадане“ надолу, веднъж започнало, изглежда по „законите на гравитацията“ (или по силата на някои други закони, за които ще стане дума тук) е безспорно крайно лесно за осъществяване, но е същевременно трудно за „удържане“ (спиране), а в някои случаи — ако се пада от много високо, съвсем непредпазливо — направо е невъзможно да се спре и затова може да завърши трагично (медиците казват: „с летален изход“!). Някои падания, изпуснати от всякакъв контрол, се превръщат — погледнати отстрани — в „търкаляния“, „свличания“ или „срутвания“, подобно на лавина (или на порой от камъни) — и тук не става дума за буквално падане, а за същински провал, за „жизнена катастрофа“ или дори за „пропадане в небитието“. Разбира се, че