(или „тъпчене на едно място“, една рядка — дали? — възможност), но кое от тях става, кое от тях ни се случва, вероятно зависи само от нас самите — а и от пътя, отправящ своите предизвикателства към вървящите и избралите го, от целите и намеренията, които преследваме при движението си по него; затова никой не бива да вини за ставащото с него самия някой друг, и особено пък „обстоятелствата“. Отделни „подхлъзвания“, „спъвания“, „залитания“ и други такива могат да станат причина за пълно сгромолясване или пропадане на изкачващия се нагоре и затова на тях също трябва да им се отдели подобаващо внимание: когато търсим целостта на движенията (във времето и пространството), което човекът е избрал и предприел. Интуицията, на която се основаваме — за да постигнем едно чисто и неусложнено от излишества, ясно, необъркано и просто изложение на жизнената реалност — по-нататък ще ни подскаже и други моменти, които сега не могат да се предвидят: разгръщането на една интуиция е спонтанен процес, който не трябва да се насилва. В определено време всеки от нас се намира на определено място (по своя път и в своя живот) неслучайно — това нарекох „място във времето“, чиято необходимост трябва да подирим и открием. Нека поне това положение ми послужи като ориентир — засега.
е човек, който надмогва стъпка по стъпка едно „по-нисше“ (по своята ценност за живота) минало, т.е. движи се „напред“ в истинския смисъл на тази дума, която на латински е „прогрес“ (от „progresus“, сиреч движение напред, успех). Възхождащият в живота си всъщност „прогресира“, устремявайки се от нисшето към по-висшето, от по-малко съвършеното към истински съвършеното, от „непълното“ към пълноценното. Ясно е, че „изкачването“, за което интуицията ни говори (а тя латински думи не използва!), и което свързваме с усилието да се „издигнеш“ по-високо в сравнение с онова, което си бил преди, е за предпочитане пред „сгромолясването“ надолу, което се нарича „регрес“ (от „regresus“, обратно движение) или „пропадане“ по-ниско в сравнение с едно минало състояние. Да „регресираш“, следователно, означава да се отдалечаваш от достижимата за теб пълнота на автентичното съществуване, докато да „прогресираш“ всъщност едва ли е друго освен да се приближаваш към нея, а значи и към истината, вложена в теб като човешко същество, притежаващо при това своя раз-личност (индивидуалност). Но нека, преди да продължа по нашия път, извличайки нови и нови интуиции, които са свързани с
и възхождането, да направя едно уточнение, което не бива да бъде пропускано.
Всеки разбира, че „горе“ е по-добро от „долу“, същото се отнася за „висше“ и „нисше“, „нагоре“ и „надолу“, „високо“ и „ниско“, „повече“ и „по-малко“ и др.такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в… действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение — такива убедителни обяснения безспорно съществуват — достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във
Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и „във“ времето), което заема, носи със себе си своите си „горе“ и „долу“, те са такива за него, а възхождането или пропадането се „случват“ (не случайно обаче!) на него — и с него. Намиращият се „под“ (или: „по-ниско“) в сравнение с друг възприема „долу“-то на последния като свое „горе“ — което обаче включва и неговото (на „висшестоящия“) „горе“, започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на „горе“ и „долу“ на изкачващите се по „стръмнините на живота“ е причината за
които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички — независимо от това кой къде се намира. И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към „абсолютното горе“, а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се „горе“ и „високо“ е безусловно по-ценно от намиращото се „долу“ или „ниско“, в „низината“. (Макар че са възможни и „стремителни издигания“ нагоре в пълно противоречие с казаното току-що, но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга — ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна — и затова онтологическата им „цена“ не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал „асансьор“, т.е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на „асансьора“, а не на „возещия“ се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително — щом като „краката“ му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!) Никой няма да бъде възприет като сериозен — и, съответно, „погледнат насериозно“ — ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било „горе“, т.е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в „онтологическата стълбица“ от места, позиции, посоки и „указателни стрелки“. На тази почва споровете за това кое е горе и кое — долу по начало са безсмислени, чист абсурд обаче са опитите „долното“ да бъде представено за „горно“ (и обратно), т.е. за по-ценно, по-висше и по-желано. (Впрочем, онова, което е „над мен“, над моята глава и тяло, е „горе“, а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу; ако нечии крака са над моята глава, то те са „горе“, но ако нечия глава е „под“ моите крака, то тя е „долу“ за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.) Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна