съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като „горе“, „високо“ и „висше“, и респективно, винаги налице е онтологическата слабост на „долу“, „ниско“ и „нисше“. Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу, двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на „суетен“ субективизъм или пък на произвол — както на мнозина се иска: онова, което е „мое“, точно затова е „по-добро“. Затова ако някой се опита да ни убеждава, че
и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и „вярното“. А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на „горното“ на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора, а също и като забележим, че обратното на всяко „горно“ е именно „долно“ и „нисше“ — тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че „всичко е относително“, то от това следва, че е относителна и самата… относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които „не се спори“, излишно е да се спори. Кои обаче са нещата, намиращи се „горе“ (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са „долу“ — и значи до тях лесно можем да се „смъкнем“ и пропаднем? Другояче казано, кои са
„местата“ за света, които изобщо определят посоките — както в пространството, така и във времето, „течащо в нашите гърди“, благодарение на което всичко става и… загива?
Най-отгоре за човека, за всички нас е „небето“ и „небесното“, най-отдолу е „равната земя“ и всичко „земно“, „приземено“, „вкоренено в земята“. Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а „отгоре“ е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от „другите земни животни“ — които са разположени с тялото си паралелно на земята — човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност „пълзят“ по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото — главата и сърцето — поради което тъкмо той го е изправил „на два крака“(а не… „избуялата трева“ на шегобийците Дарвин и Енгелс!), поради което ние сме заели „стратегически“ крайно различна позиция спрямо света; това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от „животуването на животното“. Духът ни „тегли“ нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята: птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от „земното“ и силата на инертната тежест (макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!).