Впрочем,
се оказва средина (средно положение) между горното и долното, чийто полюс е някъде дълбоко в недрата на земята — и в този смисъл тя е „ниско“ в сравнение с най-горното (небето), но същевременно „високо“ в сравнение с дълбините на подземното царство (на древногръцкия Тартар и Аид, на християнския Ад). „Приземеният“ човек следователно е „пропаднал“ надолу в сравнение със страстно отдадения на високите върхове и на планината аскет; но той същевременно е „издигнат“ със съвършено пропадналия обитател на Ада. Освен това над най-високите върхове се намират безкрайните пространства на небесата и в този смисъл „приземен“ е и достигналият най-високите планински върхове; но той е достигнал границата между „високата земя“ и „началото на небето“. Защото
тегли човека надолу както и всяко тежко тяло, но у него е заложена и възможността да й се противопостави, да я надмогне и победи — избирайки движението нагоре пред падането или „свличането“ надолу. Тази възможност се основава на свободата, нямаща нищо общо с инертността и непроницаемостта на плътната материя, която по самото си естество се стреми надолу. Това, по което човекът се различава от обикновеното тяло, е предпоставка за издигането му нагоре, към високото на свободата и духа. В човека си противодействат две сили, едната го „дърпа“ нагоре, към висините и висшето, другата го „тегли“ надолу, към равновесното състояние на прилепения към земята индивид, победен от силата на своята тежест. Която от тях надделее, тя повежда човека било нагоре, било надолу, било по плоскостта на безсъдържателното движение върху „равното“, което не крие никакви изненади и предизвикателства. (Но нали когато отпуснем тялото си върху земята — например „лежейки“ върху уханната трева и „сливайки“ се с мощта на майката-земя, която все едно сме взели „с ръце“ и „повдигнали“ върху себе си, и въпреки това ни е така леко — по непонятен начин тя ни „зарежда“ със сила: защо е така?!) Всяко движение на живота същество — каквото и да е то — е резултат на жестока борба и
(на „силата нагоре“ и „силата надолу“), при който — щом е налице ефект, преместване, „надигане“ дори над земята — е победила първата, която е надмогнала втората (силата на тежестта), опитваща се да ни прикове неподвижни върху земята. Затова особено пък всяко пътуване нанякъде по свободно избран път е триумф на духа над силата на тежестта и над инертността на плътната материя, затова и лекият полет на птиците е апотеоз на борбата на силата нагоре срещу материята, окончателно превъзмогната от духа на живота. По този начин жаждата на човека да лети като птиците е кулминация на усилията му да се откъсне от материята и да се почувства триумфиращ над нея, свободен. Така достигаме до нещо важно: издигането нагоре е
(към… самата себе си, към идеята за свобода), докато „пропадането“ надолу, всяко падане (дори когато се „спънем“ и „залитнем“, дори когато се „подхлъзнем“ в снега и се „стоварим“ с цялата си тежест на земята!) е отказ от свободата и победа на инертността, тежестта, на материята и несвободата (съвсем не е свободно падането ни върху леда!). Пътят на свободата е възхождане нагоре, съпротивляващо се на притеглящата надолу сила на тежестта, всички пътища нагоре са пътища на свободата. Съответно падането надолу или „свличането“ под действието на силата на тежестта е провал на свободния човек, тръгнал по обратни, „нанадолни“ пътища, пропадане всъщност на свободата у него и превръщането й в нейно отрицание, в несвобода. Пропадащият надолу постепенно става (защо да не го заявя!) дегенерат на човек, обратно развиващ се човек, който регресира и се отказва от себе си, от своята свобода (не е оправдание това, че си се „подхлъзнал“; ценното е да си се „удържал“ въпреки всичко, въпреки леда и неравностите!) Обратно, възхождащият нагоре, поелият уверено по нелеките пътища на свободата, върви към реализиране на самия себе си и на своята същност като свободно същество (единствената същност, която ни е дадена „по наследство“: Адам!). Той се съпротивлява и в крайна сметка преодолява силата на житейското „всемирно притегляне“ и в определен смисъл става свръхчовешко същество — същество, чиито култ е култът на свободната, тържествуващата над материята сила на живота и духа. Нека да се опитаме да запазим това разбиране за по-нататъшните търсения (при това моля за прошка: „изморителните“ и „обременителни“ тежки разсъждения дотук трябваше да бъдат понесени от теб, уважаеми читателю, притежаващ добродетелта търпеливост!).