(на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието, към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си „запушваме“ ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…
Дотук — съвсем схематично и накратко — се опитах да очертая големия контекст, в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от „всичко поглъщащия поток“ на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга — раждането и смъртта — ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е „дефицитно“ — независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че
а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да „изтече между пръстите ни“, да стане „неуловимо“ — както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката. Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите — и от живота ни — но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато — с всичко онова, което правим — се стремим да се „вместим“ във времето,да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни „пулсации“ и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл — за да постигнем ефикасно онова „вместване“ в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума. Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от „вградеността“ ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни „гони“ и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни „преследвачи“ на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, „дишайки в гърба“ и „врата“ на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и реалистично!) естество на живота. В този случай
променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира — а значи се опитва да го „игнорира“, пренебрегне, „отстрани“ от себе си — може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката — „реката на живота“. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност — и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка. Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо „реката на живота“, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал — и към който с цялата си същност, страстно се стреми. За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и
Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото — защото не се „разпиляват“, а също и защото са се „концентрирали“ преди това чрез ангажираността си с времето. Затова „преследването на времето“ е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки „смъртен“ — но искащ да живее! — може да бъде посветен: ако иска да „застави“ времето да работи за него самия…