който е особено пагубен — нищо, че не съзнаваме това. Не е естествено, разбира се, да не притежавам и да не разполагам със собствения си живот — и то така, както само аз наистина искам; това е особено важното: истински да искам живота, който ми е дълбоко потребен. (Макар че, от друга страна погледнато, е съмнително дали той е само мой, след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил… „незнайно откъде“!). „Общоприетите“ стереотипи, които внимателно спазвам и за които стана дума по-горе, ме владеят без остатък, а аз не разполагам — това поне е ясно — със себе си и особено със свободата си: щом като съм позволил нещо безлично да стои над мен и да ме направлява. Следователно когато съм уверен че съм „като другите“ и „нормален“ (обикновен човек!), аз съм най-далеч от своята свобода, а когато почувствам неувереност и се „обезпокоя“, то тогава — може би — започвам да се приближавам малко по малко към нея. Не бива същевременно вечно да налучквам, опитвайки се да постигна и да се „впиша“ в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее — независимо дали съм склонен да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч, овладян от глупава и жадна страст. Дали играта обаче не е в основата на едно дълбоко разбиране на живота; дали играта винаги води до „проиграване“? — ето над какво също следва да се замисля. Но коя и каква игра? Ако има безкрайно много игри, то как ще намеря за себе си оная, която животът ми заслужава — и не се чувства обиден?
Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея „ден за ден“ и като „жертва, просто обречена на живот“ — и затова не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставям на предубеждението, че
— макар че то съдържа идея, която може да ми даде вярна посока, вместо да поражда отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност. От нас се иска просто да се проникнем от основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и усещаме у другите. Но най-вече
е проблем пред живеещия — и особено пред искащия да живее пълноценно. Животът сам по себе си е проблем, нещо повече, той е корен на всички други проблеми, „беди“, колебания. Безсмислието на живота се дължи на липсата на яснота у оня, който се оставя да бъде завладян от едно такова безсмислие. Но това съвсем не значи, че „внасяме“ смисъла в живота — или пък го „даваме“ на живота; нямаме никакво право да се поставяме над живота (той „носи“ в себе си всичко друго и затова е начало!). Тук, разбира се, не става дума за рефлексия (мислене), достигнала до това безсмислие в резултат на вглъбяването си в проблема „живот“, а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек (доколкото това изобщо е възможно!) или пък стоящо „зад“ тях, което значи, че той е убил автентичния смисъл на живота — такъв, какъвто ни е даден изначално.