Тя погледна през развалините на дневната и видя рухналите сгради от другата страна на улицата.
— Боже Господи! Стената е паднала! – После видя, че пианото й липсва. – О, не, пианото на мама! Къде е отишло?
— Мисля, че каквото е останало от него, е на улицата – отвърна й съчувствено. – Стига приказки. Бързо си навлечи някакви дрехи. Трябва да се махаме оттук.
Тя притича към килера, възвърнала самообладанието си и Бел се увери, че е твърда като тухлите, нападали около тях. Докато си обличаше костюма, който беше носил предната вечер, тя си навлече памучна блуза под груб вълнен жакет и пола, за да я пазят от студения вятър, задухал от морето. Беше не само красива, но и практична разсъдлива жена, помисли си възхитен.
— А бижутата ми, семейните ми снимки, ценностите ми? – запита тя – Да взема ли и тях?
— Ще се вървен за тях по-късно, щом видим, че сградата все още се държи.
Облякоха се за по малко от две минути и той я поведе към затворената врата на апартамента покрай зейналата дупка на пода оставена от пропадналия комин и преобърнатите мебели. Марион се почувства все едно, че е попаднала в друг свят, когато погледна навън през пропадналата стена и видя съседите си обикалящи замаяни и объркани насред улицата.
Вратата се оказа заклинена здраво. Земетресението беше изместило сградата и заклещило вратата в рамката й. Но Бел не беше глупав да се опитва да я разбие с рамо. Закрепи се на единия крак и я изрита с другия. Вратата изобщо не поддаде. Той се огледа из стаята и изненада Марион със силата си, като надигна тежкото канапе и го използва за таран. При третия удар вратата се пръсна и се люшна отворена и увиснала на едната си панта.
За щастие стълбището все още стоеше, извито на спирала към долния етаж. Бел и Марион се измъкнаха през главния вход в се озоваха пред планина от отломки, струпани прел жилищната сграда от предната стена, която бе рухнала и погребала улицата. Фасадата на зданието изглеждаше като прерязана от гигантски сатър.
Марион се спря и очите й се насълзиха от гледката с пианото на майка й, грохнало и разбито на върха на могилата от отломки. Бел забеляза двама мъже, които си проправяха път по улицата на фургон, теглен от два коня. Остави за малко Марион, приближи се до тях и ги заговори все едно, че се пазареше за нещо. Кимнаха и той се върна при нея.
— За какво беше това?
— Предложих да им платя петстотин долара, за да закарат пианото на майка ти до склада на Кромуел до железопътната линия. Когато нещата се върнат към нормалното, ще се погрижа да го възстановят.
— Благодаря ти, Айзък. – Марион се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, изумена, че един мъж може да бъде толкова загрижен за нещо толкова дребно при такова бедствие.
Армията от хора, запълнили средата на улицата, изглеждаше странно притихнала. Нямаше плач и викове, никаква истерия. Всички говореха шепнешком, радостни, че все пак са живи, но без да знаят какво да правят по-натам, нито къде да отидат и дали земетресението няма да удари отново. Много от тях все още бяха по нощни дрехи. Майки бяха сгушили до себе си малки деца или притиснали бебета до гърдите си, докато мъжете говореха помежду си и оглеждаха рухналите си домове.
Над разрушения град се бе възцарила тишина. Най-лошото трябваше да е отминало, мислеше всеки. Но най-голямата трагедия тепърва предстоеше.
Бел и Марион тръгнаха към пресечката на Хайд и Ломбард. Трамвайните релси се извиваха като змии пред очите им, сребрист поток надолу към улиците под Ръшън хил. Облакът прах се бе задържал плътен над опустошението и вече бавно се отнасяше на изток от океанския бриз. От кейовете, показващи се над водата около Фери Билдинг на запад до Филмор стрийт, и от северния залив чак на юг, величественият до скоро град представляваше огромно море от руини и разруха.
Десетки хотели и жилищни сгради бяха рухнали, избивайки стотици хора, които бяха спали дълбоко по време на земния трус. Писъците и виковете на затиснатите под развалините и тежко ранените ехтяха нагоре към хълма.
Стотици електрически стълбове бяха нападали, жиците им с високо напрежение се бяха откъснали, плющяха напред-назад като пустинни гърмящи змии, а от скъсаните им краища изригваха искри. В същото време тръбите, по които течеше градската газ, се бяха разкъсали и вече бълваха убийствените си изпарения. Цистерни в заводски подземия с керосин и горивно масло се търкаляха към огнените дъги, мятани от електрическите жици и изригваха с взрив от оранжеви пламъци. В разрушените къщи жарта от падналите момини подпалваше мебели и дървена дограма.
Скоро вятърът помогна големите и малките пожари да се слеят в огромен холокост. За няколко минути градът се загърна от дим от пламъците, обгръщащи Сан Франциско, които щяха да продължат три дни и да вземат стотици жертви, преди да бъдат овладени. Мнозина от ранените и затиснатите под развалините, които не можаха да бъдат спасени навреме, щяха да останат неидентифицирани и телата им да се овъглят и станат на пепел от страшната горещина.