Мебелите, разпръснати из офиса от труса, бяха вдигнати и върнати по местата им.
Бел влезе в конферентната зала и завари там четирима агенти на Ван Дорн, включително Бронсън, който притича и стисна горещо ръката му,
— Много се радвам, че те виждам жив. Боях се, че може би лежиш под тон развалини.
Бел се усмихна с усилие.
— Къщата на Марион изгуби предната си стена, апартаментът й е бъркотия. – Замълча и огледа из стаята. След като не видя Къртис, попита: – Да знаеш нещо за Арт?
Изражението на лицата на всички му даде отговора.
— Арт липсва. Предполага се, че е премазан под тонове тухли, докато е идвал от хотел „Палас“ на път за офиса ни – отвърна мрачно Бронсън, – От доклалите, които успяхме да съберем, двама от моите агенти са ранени или загинали. Все още не знаем. Тези, които виждаш тук, са единствените оцелели невредими.
Гърдите на Бел се стегнаха от болка. Беше виждал и познавал смъртта, но загубата на толкова близък човек бе рана, която нямаше скоро да зарасне.
— Къртис е мъртъв – промълви той. – Беше чудесен човек, добър приятел и един от най-добрите детективи, с които съм работил.
— Аз също загубих хора – отвърна бавно Бронсън. – Но сега трябва да направим каквото можем, за да облекчим страданието.
Бел го погледна.
— Какъв е планът ти?
— Срещнах се с шефа на полицията и му предложих услугите на „Ван Дорн“. Въпреки различията ни в миналото, човекът се зарадва много на помощта ни. Ще направим каквото можем, за да ограничим плячкосването, ще задържаме мародери и плячкаджии в разрушените домове и ще ги водим в градския затвор. Слава богу, строен е като крепост и все още се държи.
— Съжалявам, че не мога да се присъединя към вас, Хорас, но имам друга работа.
— Да, разбирам – каза тихо Бронсън. – Джейкъб Кромуел.
Бел кимна.
— Земетресението и хаосът след него му дава идеална възможност да се измъкне от страната. Смятам да го спра.
Бронсън протегна ръка.
— Желая ти късмет, Айзък. – После посочи из стаята, – Тази сграда не е безопасна. И ако не рухне сама, вероятно приближаващият се пожар ще я погълне. Ще трябва да съберем документацията си и да я напуснем.
— Къде мога да те намеря?
— Устройваме команден център в Митницата. Сградата е само леко пострадала. Армейските части, които пристигат за поддържането на реда и за помощ в борбата с пожарите също устройват щаба си там.
— Един от нас трябва да докладва за случилото се на Ван Дорн.
Бронсън поклати глава.
— Невъзможно. Всички телеграфни линии са прекъснати.
Бел стисна ръката му.
— Късмет и на теб, Хорас. Ще се обадя веднага щом разбера
къде е Кромуел.
Бронсън се усмихна.
— Обзалагам се, че нищо подобно не се случва в твоето Чикаго.
Бел се засмя.
— Забрави ли големия пожар в Чикаго от 1871 г.? Вашето бедствие поне беше Божие дело. Чикагското стана заради една крава, съборила фенер.
След като се сбогуваха, Бел се върна отново по витото стълбище и излезе на опустошената Маркет стрийт. Бързо се запровира през отломките и тълпите хора, струпали се да гледат пожара, който вече бушуваше из Китайския квартал и неумолимо се придвижваше към бизнес квартала на града.
Стигна до хотел „Палас”, устоял много по-добре от Кол билдинг. Пред входа стоеше мъж, когото Бел моментално позна: Енрико Карузо, пял ролята на дон Хосе в „Кармен“ предната вечер в „Гранд Опера“. Чакаше, докато прислужникът му изнасяше сандъците с багажа му на тротоара. Беше облечен в дълго обемисто кожено палто върху пижамата си и пушеше пура. Когато Бел го подмина, чу как великият тенор измърмори: „Адско място, проклето място. Никога няма да се върна тук.“
Асансьорите не работеха заради липсата на ток, но стълбищата бяха сравнително чисти. След като влезе в стаята си, Бел не си направи труда да прибере дрехите си. Не виждаше смисъл да се товари с багаж. Хвърли само няколко лични вещи в малка пътна чанта. Тъй като не бе предвиждал опасност за живота си в Сан Франциско, беше оставил своя колт 45 и малкия пистолет деринджър в стаята. Колтът се озова в чантата, а деринджърът – в малкия калъф в бомбето му.
Докато вървеше нагоре по Пауъл стрийт към имението на Кромуел на Ноб Хил, видя малка група мъже, които отчаяно се мъчеха да повдигнат огромна греда от купчината развалини, останали от доскорошен хотел. Един от тях му махна с ръка с думите:
— Ела помогни!
Мъжете отчаяно се мъчеха да освободят една жена, затисната под отломките, а натрошената дървения наоколо й вече гореше яростно. Все още бе облечена по нощница и видя, че имаше дълга кестенява коса.