Абнър въртеше волана на ролса, за да избегне купищата отломки и тълпата хора, напиращи към фериботния терминал с надеждата да се прехвърлят през залива в Оукланд. Най-сетне се добра до един коловоз и продължи покрай него до главния железен път на „Южен Пасифик“, докато стигна до склада на Кромуел. Подкара нагоре по рампата и паркира при товарния вагон до платформата. Забеляза серийния номер, изписан на страната му: 16455.
Кромуел не знаеше дали Бел е разбрал, че товарният вагон е каквото изглежда. Но агентът, назначен да го наблюдава, бе отзован от Бронсън заради други задачи след земетресението всичко изглеждаше безопасно. Кромуел огледа катинара на голямата плъзгаща се врата на вагона, за да се увери, че не е разбит. Удовлетворен, пъхна ключа и махна катинара, който служеше повече за показ, отколкото за защита. След това се пъхна под вагона и влезе през капака. Щом се озова вътре, превъртя тежките лостове, пазещи вратата отвътре и я плъзна да се отвори.
Без да са му наредили, Абнър започна да пренася тежките сандъци с валута от ролса и да ги мята на пода на вагона, а Кромуел ги издърпваше вътре. След като четирите милиона бяха прехвърлени от лимузината, Кромуел го погледна и се разпореди:
— Върни се в къщата, прибери сестра ми и багажа й и се върни тук.
— Тук ли оставате, господин Кромуел? – попита Абнър.
Кромуел кимна.
— Имам да уредя една работа в диспечерската служба.
Абнър знаеше, че обикалянето от склада до имението на Ноб Хил е почти невъзможна задача, но само отдаде небрежно чест на Кромуел и отвърна:
— Ще се постарая да докарам сестра ви здрава и непокътната.
— Ако някой може да го направи, това си ти, Абнър – каза Кромуел. – Напълно разчитам на теб.
След това Кромуел издърпа плъзгащата се врата на вагона, заключи и се смъкна долу през капака. Когато Абнър подкара ролса надолу по рампата, го видя как пресича коловозите към офиса на диспечера.
~39~
Бел се спусна от Ноб Хил и спря да помогне на екип мъже, които разчистваха отломките от малък хотел, станал на купчина нацепени греди и натрошени тухли. Под развалините се чуваше хлипането на малко момче. Заработи трескаво с оставалите мъже, като изхвърляха настрана парчетиите и изравяха дупка към жалките стонове отдолу.
След близо час най-после стигнаха до въздушна кухина, опазила детето от задушаване. След още двайсет минути го биха извадили и го отнесоха до чакащата кола, която щеше да го откара до първата служба за бърза помощ. Освен глезените, които изглеждаха счупени, не беше понесло други рани, освен натъртвания.
Момчето не изглеждаше повече от петгодишно. Когато заплака за майка си и татко си, спасилите го мъже се спогледаха с голяма тъга. Знаеха, че родителите му, а вероятно и братята и сестрите му, лежаха премазани и мъртви дълбоко под развалините на срутения хотел. Без да проговорят се разпръснаха, натъжени, но зарадвани, че все пак поне него бяха успели да спасят.
Две карета по-натам Бел подмина някакъв войник, който надзираваше група мъже, мобилизирани да разчистват тухлите от улицата и да ги трупат на тротоара. Стори му се, че един от мъжете с красив профил му изглежда познат. От любопитство спря и попита един по-възрастен, който ръководеше операцията, дали би могъл да идентифицира „доброволеца“ в разчистването.
— Племенник ми е – отвърна със смях по-възрастният. – Казва се Джон Баримор. Актьор е, играе в една пиеса, „Диктаторът”. – Замълча. – Или трябваше да кажа играеше. Театърът беше унищожен.
— Помислих си, че ми е познат – каза Бел. – Видях го да играе Макбет в Чикаго.
Непознатият поклати глава и се усмихна широко.
— Божие дело трябваше, за да вдигне Джон от леглото и Армията на САЩ, за да се захване с работа.
Войникът се опита да задържи и Бел за разчистването на тухли от улицата, но той отново показа личната си карта на агент на Ван Дорн и продължи по пътя си. Тълпите вече се бяха разпръснали и улиците бяха почти празни, освен войниците на коне и малкото зяпачи, задържали се да гледат пламъците.
Докато Бел измине още осем пресечки до банката на Кромуел, градският център от двете страни на Маркет стрийт гореше буйно. Огненият вал бе едва на десетина карета от банката, когато стигна до стъпалата към огромните бронзови крила на вратата. Млад войник, не повече от осемнайсет годишен, го спря и го заплаши с щика на края на пушката си.