— Ако ще плячкосваш банката, си мъртъв – заяви войничето
с много делови тон.
Бел се идентифицира като агент на Ван Дорн и излъга:
— Тук съм да проверя банката, да видя има ли архиви или валута, които може да се спасят.
Войникът наведе пушката си.
— Добре, сър, може да минете.
— Защо не ме придружиш? Може да ми дотрябва още някоя ръка да извадим каквото има ценно.
— Съжалявам, сър – отвърна войникът. – Заповедта ми е да патрулирам на улицата пред огъня и да предотвратя грабеж. Не ви съветвам да се задържате много вътре. Не повече от час и пожарът ще стигне до тук.
— Ще внимавам – увери го Бел.
След това се качи по стъпалата и отвори едното крило на вратата, която Кромуел за щастие беше оставил отключена. Вътре банката изглеждаше като затворена в неделен ден. Касиерските гишета, бюрата и останалите мебели си стояха все едно, че просто чакат бизнесът да се възобнови в понеделник сутринта. Само цветните прозорци бяха видимо пострадали.
Бел се изненада, като намери хранилището отворено. Влезе и бързо разбра, че повечето валута липсва. Само сребърни и златни монети, както и няколко пачки банкноти с деноминация не повече от пет долара все още стояха в касиерските чекмеджета и в отделенията и контейнерите. Джейкъб Кромуел беше дошъл и си бе отишъл. Докато Бел беше помагал в спасяването на малкото момче, бе изтървал възможността да го залови на място, при ваденето на ликвидния капитал на банката му.
За Бел вече нямаше никакво съмнение, че Кромуел се кани да използва бедствието, за да се измъкне от града и да избяга през границата. Изруга на ум, че локомобилът му бе извън строя. Вървенето през руините му струваше време и изцеждаше силата му. Напусна банката и се запъти към Митницата, която също беше на пътя на пожара.
* * *
Марков не се съобрази изцяло с указанията на Бел. Въпреки съвета му се качи обратно по клатещото се стълбище до апартамента си. Напълни един голям куфар със семейните си снимки, лични вещи и бижута отгоре хвърли няколко от по-скъпите си дрехи. Усмихна се, докато сгъваше две рокли и копринени пелерини. Сашо жена щеше да спаси хубавите си нещица, помисли си. На мъж нямаше и да му хрумне да спасява добрите си костюми.
Изнесе куфара надолу по стълбището и се вля в тълпата от вече бездомни хора, но улиците, които носеха или влачеха куфари и сандъци с жалките си вещи, постели и домашни ценности. Докато се тътреха нагоре по хълмовете на града, никой не поглеждаше назад към дома или жилището си. Не искаха да мислят за рухналите и разбити останки, където бяха живели в мир и удобство до този ден.
През цялата нощ десетки хиляди бягаха от неумолимите пламъци. Странно, нямаше никаква паника, никакво безредие. Нито една жена не плачеше, нито един мъж не проявяваше гняв заради сполетялото ги нещастие. Зад тях войнишки патрули отстъпваха пред пламъците, подканяха множеството да не спира, понякога бутаха напред изтощените и спрелите се да отдъхнат хора.
Мъкненето на тежките сандъци по стръмните хълмове, каре след каре, миля след миля, по някое време се оказа твърде тежко бреме. Хиляди сандъци и куфари със съдържанието им бяха изоставени, а собствениците им бяха грохнали от умора. Някои хора намираха лопати и заравяха сандъците си в дворовете на изоставени къщи с надеждата да си ги приберат, след като пожарите затихнат.
Духът и силата на Марион бяха стигнали до ниво, за което не бе подозирала преди, че може да съществува. Носеше или влачеше куфара си като изпаднала в ступор. Час след час се мъчеше сама, без нито един мъж да й предложи помощ. Всички мъже и семействата им се бореха геройски да спасят собствените си вещи. Накрая, когато Марион вече не можеше да го носи сама, едно момче я попита може ли да й помогне. Тя проплака и му благодари за предложената помощ.
Едва към пет часа сутринта с момчето стигнаха до парка Голдън гейт, където ги спря войник и ги упъти към палатките, разпънати за бежанците. Влезе в една, благодари на момчето, което отказа предложените пари. Смъкна се на едно от походните легла и заспа дълбоко след по-малко от десет секунди.
* * *
Когато Бел стигна до Митницата беше все едно, че върви през огнена стена. Макар и късно през нощта, градът бе огрян от зловеща искряща оранжева светлина. Тълпите бягаха от пламъците, но не и преди да натоварят набързо вещи от къщи и магазини на коли и да затичат припряно в последната минута. Огънят настъпваше към Митницата от три страни и застрашаваше цялото каре. Войници на покривите на съседните сгради водеха несекваща битка да потушат пламъците и спасят сградата, чийто горен етаж беше тежко пострадал от земетресението. По-долните етажи обаче бяха незасегнати и се използваха като оперативен център от армията и персонала от морската пехота и флотата, на които беше възложено да осигуряват и поддържат противопожарната техника.